Йожен Сю - Скитникът евреин

Когато отиде на литургия, Франциска не посмя да вземе момичетата със себе си, защото непознаването на християнските задължения можеше ако не да съблазни присъствуващите, поне да бъде от полза за някои от тях. Но Франциска дълго се моли за спасението на двете момичета, които не подозираха, че душите им се намираха в такова незавидно положение.

Роз и Бланш бяха сами в стаята. Те бяха облечени в черни дрехи, а лицата им бяха повече замислени, отколкото тъжни. Макар да бяха научени да живеят скромно, с пристигането си на улица „Brise Miche“, те останаха изненадани като сравняваха бедната къща с онова, което си бяха представяли за Париж, златния град на мечтите им. Налегнаха ги сериозни за годините им размисли. Като наблюдаваха тази беднотия, сирачетата започнаха да размишляват, но не като деца, а като възрастни жени. Благодарение на здравия им разум и на благородните им сърца, на чувствителния им и храбър характер, за едно денонощие те размислиха върху много неща.

— Сестро, — каза Роз на Бланш, когато Франциска излезе от стаята. — Тази добра жена е много неспокойна. Забеляза ли как плачеше и се молеше?

— Забелязах и се питах каква е причината…

— Страхувам се, че я узнах. Може би причината сме ние…

— Защото не сме кръщавани и не умеем да се молим ли?

— Тя много страда от това. Трогнах се, защото това показва, че ни обича. Но не разбрах каква опасност ни грози…

— Аз също, сестричке. Ние се стараем да не правим нищо, което би наскърбило мама, която ни вижда и чува…

— Обичаме онези, които ни обичат. Никого не мразим, подчиняваме се на всичко, което дойде до главата ни… Какво лошо правим и на кого?

— На никого… Нали знаеш, че и да искаме, не можем… Затова ти казах, че се страхувам да не би ние да сме причината за неспокойствието на жената на Дагоберт.

— Не е възможно!

— Чуй ме… Вчера госпожа Франциска реши да закърпи торбите, но след половин час каза, че вече не може да шие, не вижда добре… Тя вече не може да работи…

— Агрикол е толкова добър… Весел, жизнерадостен и щастлив, защото помага на майка си. Достоен брат на нашия ангел Гавриил.

— Помниш ли, че Дагоберт ни каза, че няма да имаме пари, когато стигнем в Париж? И той като жена си не може да печели пари. Какво ли може да прави един стар войник като него?

— Той може само да ги обича и да се грижи за нас…

— Значи и той ще легне на ръцете на Агрикол, защото Гавриил е беден свещеник, който няма нищо и не може по никакъв начин да помогне на онези, които са го отгледали. Всичко трябва да прави Агрикол…

— Задължението да се грижи за майка си и баща си той изпълнява с удоволствие.

— Но на нас не ни е задължен с нищо! Той се грижи за нас, защото нямаме никакъв близък на този свят… Какво значение има, че баща ни е дук и маршал на Франция, както разказва Дагоберт… Напразно се надяваме на този медальон… Докато баща ни не се появи тук, ние ще си останем бедни сирачета, принудени да бъдем бреме на тези добри хора, на които дължим толкова много и които живеят толкова бедно… Вчера госпожа Дагоберт, когато видя, че Сърдитко яде, каза: „Боже мой, това куче яде колкото един човек“. Така го каза, че ми се доплака. Тези бедни хора, на които ние вече започнахме да тежим…

Двете сестри се спогледаха тъжно.

— Разбирам… — обади се Роз след кратко мълчание. — Не трябва да бъдем в тежест на никого. Докато се реши съдбата ни, ние сме дъщери на работник. Дядо ни не беше ли занаятчия? Хайде да си намерим работа, за да се прехранваме. Колко е похвално и весело да си изкарваш хляба с труд!

— Ти ме изпревари! — Бланш прегърна Роз. — Мислех същото. Когато вчера госпожа Дагоберт каза, че не вижда, аз те погледнах и се видях в очите ти… Ако старата жена си е загубила зрението, то дъщерите на маршал Симон виждат добре и за нея.

— А и дъщерите на маршал Симон не са със съвсем вързани ръце — усмихна се Роз.

— Винаги мислим еднакво! Но ако Дагоберт и жена му кажат, че не е работа на дъщерите на един френски маршал да кърпят торби, тогава какво ще правим?

— Измислих! — извика Роз. — Нали си спомняш онази млада шивачка, която наричат Гърбавото и която е толкова добра… Ще я попитаме как да си намерим работа.

— Добре, Роз. Разбрахме се. Ще кажем тайната си на Гърбавото. Тя е добра и ще ни помогне.

— Баща ни ще остане доволен от нас, когато си дойде.

— И ще ни похвали, че се грижим за себе си, все едно нямаме никого на този свят…

— Боже мой! — извика Роз, настръхнала от думите на сестра си. — Каква ужасна мисъл. Като каза това, помислих си, ме ще ни сполети някакво нещастие.