Йожен Сю - Скитникът евреин

— Как! Вчера! — възмутено извика Адриана.

— За да бъде всичко наред един ден, когато решите да кажете, че не ви обичаме, накарахме един човек да запише разговора ни вчера. Той бе скрит зад вратата на съседната стая. Наистина, когато един ден се успокоите и прочетете хладнокръвно тези записки, няма да се чудите на решението, което сме били принудени да вземем.

— Продължавайте, господине! — каза Адриана презрително.

— Всичко, което изброих, е документирано. Трябва да разберете, че всички, които ви обичат не са виновни — те трябваше да се помъчат да ви излекуват от това душевно разстройство, което засега се проявява само като мании, но занапред може да се развие още повече… Според мен, може да се очаква коренна промяна само с нравствено и физическо лечение… Първото условие е да се откажете от някои неща, които възбуждат въображението ви. Докато живеете тук усамотено, благотворното влияние на обикновеното съществуване, моите услужливи и, мога да кажа, бащински грижи, ще ви помогнат да оздравеете.

— Значи така — усмихна се горчиво Адриана. — Любовта към благородната независимост, великодушието, преклонението пред красивото, отвращението от малодушното и грозното — това са болестите, от които ще ме лекувате. Страх ме е, че и вие няма да успеете да ме излекувате, подобно на леля ми, която отдавна се опитва да направи същото.

— Може и да не успеем, но поне ще се опитаме. Знаете, че има доста такива случаи, които оправдават нашето решение, впрочем, решението на роднинския съвет. Ето защо не се боя от вашите заплахи. На моите години и с такова положение човек никога не постъпва лекомислено при подобни обстоятелства. С една дума: не се надявайте да излезете оттук, преди да се излекувате напълно и разберете, че както и сега, така и занапред, не ме е страх от заплахите ви… Сега да поговорим за състоянието ви.

— Струва ми се, господине, че колкото и да съм луда, вие говорите много разумно.

— Благодарение на Бога, мило дете, още не сте луда. И се надявам, че благодарение на моите грижи, никога вече няма да бъдете. И за да не се случи това, трябва да побързам. Вярвайте, сега е моментът. Гледате ме странно… Добре де, каква полза имам да ви говоря така? Каква цел имам, за да не помогна на омразата на леля ви? Какво направи тя за и срещу мен? Каквото мислех за нея вчера, същото мисля и днес. Не ви ли предупредих вчера за опасното раздразнение на ума ви, за странните ви прищевки? За да ви доведа тук, употребих хитрост. Възползувах се от случая, който сама ми дадохте. Това е истината, мило дете! Защото никога нямаше да дойдете тук доброволно. Все някога трябваше да се намери причина да ви доведа. И повярвайте ми като на изповед. Казвах си: „Всичко е за нейно добро. Важното е аз да изпълня дълга си, пък да става, какво ще…“

Докато говореше господин Баление, лицето на Адриана, което бе изпълнено от негодувание и презрение, започна да застива от страх. Предателство, извършено по подобен начин, я плашеше повече от искрената и демонстрирана омраза на госпожа Сен-Дизие. Дотолкова бе чудовищно това лицемерие, че тя не можеше да допусне, че е възможно. Адриана не можеше да скрива чувствата си и лекарят веднага забеляза впечатлението, което произведоха думите му.

„Всичко се развива добре, каза си той. След презрението и яда идва и страхът. Съмнението също е близо… Няма да изляза оттук, докато не ме помоли да дойда отново.“ — И докторът продължи с натъжен глас:

— Забелязвам, че не ми вярвате и мислите, че ви лъжа и ви мразя. Но защо, боже мой, какво сте ми сторили, за да ви мразя. Вие, която сте в това мъчително положение, заради прекаленото великодушие на чувствата! Вие, която си патите от най-добрите си качества! Как може така студено и категорично да обвинявате един човек, който досега ви е давал толкова доказателства за привързаността си. При това, струва ми се, го обвинявате в най-долното предателство. Забелязвам, че и един свободен дух като вашия може да бъде толкова несправедлив, колкото и най-ограниченият ум. Нямате представа как страдам…

Докторът закри с ръка овлажнелите си очи. Трудно е да се опишат гласът, погледът, лицето и поведението на господин Баление, докато говореше. Най-способният и опитен законодател, най-прочутият артист на света не би могъл да изиграе по-добре тази сцена, защото Баление, увлечен от ситуацията, беше наполовина уверен в онова, което говореше. Той чувствуваше своето коварство, но знаеше, че Адриана не вярваше, че е такъв, защото има неща, които искрените и невинни души никога не могат да приемат за възможни. Когато един възвишен ум неволно погледне в бездната на злото, от един момент нататък той губи представа и не може да разпознае нищо. Освен това, и най-пропадналите хора имат поне един ден, час или минута, когато против волята им, те проявяват доброто, което Бог е вдъхнал в сърцето на всяко живо същество. Адриана беше в такова положение, че дълбоко в сърцето си докторът не можеше да не почувствува милост. Съчувствието, което отдавна показваше към нея и доверието, което младата жена имаше в него, се бяха превърнали в негови навици. Сега обаче всичко трябваше да отстъпи пред жестоката необходимост. Маркиз д’Егрини силно обичаше майка си. В смъртния си час тя го повика, но той замина, въпреки последното желание на покойната. След подобен пример как Баление нямаше да пожертвува Адриана? Членовете на Обществото бяха като него, дори той бе повече техен, защото дълготрайното съучастие в злото създава здрави и ужасни връзки.