Йожен Сю - Скитникът евреин

— Няма ли да свършвате вече? — каза Томази — За какво са всичките тия думи?

— Внимавайте! — продължи Адриана, искайки да употреби всичките възможни средства. — Ако ме спрете насила, ще стане много сложно. Нямате представа на каква опасност ще се подложите.

— Ще дойдете ли да си легнете или не? — попита Жервази нетърпеливо и грубо.

— Чуйте ме, госпожо — обади се веднага Адриана — Оставете ме да си тръгна. На всяка от вас ще дам по две хиляди франка. Не стигат ли? Ще ви дам десет, двадесет…, колкото кажете. Богата съм, само да си тръгна… Господи! Само да изляза. Не искам да оставам тук. Страх ме е тук… — извика бедното момиче сърцераздирателно.

— Двадесет хиляди франка! Какво ще кажеш, Томази?

— Остави я да приказва, Жервази. Всички пеят една и съща песен.

— Добре, щом като не помагат нито думи, нито молби и заплахи — каза решително Адриана, която придоби смелост от отчаянието, в което бе изпаднала. — Заявявам ви, че искам да си тръгна веднага. Да видим кой ще посмее да употреби сила срещу мен.

И Адриана също така решително прекрачи към вратата. В това време отново екнаха дивите и пресипнали викове, от които преди малко Адриана се изплаши, само че сега не последва тропотът.

— О! Какви писъци — каза Адриана и спря, а в страха си се приближи до двете жени. — Чувате ли тези писъци? Каква е тази къща, Боже мой, в която пищят така! А там долу — добави тя объркана и посочи към съседната сграда, в която прозорецът продължаваше да свети, а бялата сянка се движеше пред него — виждате ли там? Какво е това?

— Това са хора — отвърна Томази — които като вас не са били послушни. Не са седели мирно.

— Какво говорите? — извика госпожица Кардовил и преплете ръце от ужас. — Господи, каква е тази къща? Какво им правят на тези хора?

— Правят им онова, което ще направят и на вас, ако бъдете лоша и не дойдете да си легнете — каза Жервази.

— Ето какво им слагат — каза Томази и посочи дрехата, която държеше под мишницата си. — Слагат им риза.

— Ах! — извика Адриана и закри ужасеното си лице с ръце.

Озари я внезапно откритие и най-накрая тя разбра всичко. След вълненията през деня, този последен удар я смаза. Младото момиче почувствува, че отпада. Ръцете му се отпуснаха, лицето му побледня, тялото му затрепери и едва успя да коленичи на пода, и да каже със заекващ глас, сочейки ризата:

— О, не… Недейте това, за Бога… Милост, госпожо… Ще направя всичко, каквото желаете…

Тя каза това и припадна. Ако не бяха жените, които се спуснаха и я задържаха, тя щеше да падне на пода.

— Припадането не е опасно — каза Томази. — Ще я съблечем. Ще я сложим да си легне и така ще си свършим работата.

— Пренеси я ти — каза Жервази.

— Аз ще нося лампата.

Тогава дебелата и здрава Томази взе госпожица Кардовил на ръце, както се носи заспало дете и тръгна след приятелката си към вратата, през която излезе доктор Баление.

Стаята, в която влязоха, бе чиста и съвсем празна. Стените бяха облепени със зелени тапети. В единия край имаше малко и ниско желязно легло с корава възглавница. Масата бе закована за стената, а столът пред нея — за пода. Покъщнината се допълваше от една ракла и от едно сламено канапе. Освен дето прозорецът беше без пердета, от вътрешната страна имаше железни пръчки, за да не се чупят стъклата. В тази тясна стая, пълна противоположност на прелестния малък дворец на улица „Вавилон“, Томази пренесе Адриана и с помощта на Жервази я положи върху леглото, както беше припаднала. Лампата оставиха до възглавницата.

Докато едната я прикрепяше, другата разкопчаваше и събличаше роклята на момичето. Макар и в безсъзнание, по бузите се търкулнаха две сълзи през премрежените мигли. Великолепната коса падаше свободно върху врата и белите като слонова кост гърди. Когато започна да сваля сатенения корсет, грозната жена хвана с дебелите си червени, силни и напукани ръце раменете, разголените ръце на младото момиче потрепериха, преди още то да е дошло в съзнание.

— Я виж какви са малки крачетата й — каза едната, която, коленичила, събуваше Адриана. — Могат да се съберат в шепата ми.

— И каква дълга коса! — каза другата. — Тя може да я настъпва, докато върви. Жалко ще е ако я отрежем, за да слагаме лед на главата й. — След тези думи Томази прибра косите на Адриана зад тила й.

За съжаление, това не бе меката и бяла ръка на Жоржет, на Флорин или на Ева, които се грижеха за господарката си с любов и радост, с гордост. Когато отново усети докосването на коравата ръка, младото момиче потрепери още по-силно, след което постепенно дойде на себе си.