Йожен Сю - Скитникът евреин

„Не съм по-страхлива от другите, каза си разтрепераната Адриана, но като че ли тук владее смъртен студ… Мъча се да прогоня слабостта, но ми се струва, че за всекиго ще бъде ужасно странно това, което става.“

В същото време над нейната стая се разнесоха ужасни викове. Глухо, но силно трополене разтърси тавана, все едно над главата й се боричкаха разпалено много хора. От ужас Адриана изпищя силно, побледня като мъртвец и остана закована на мястото си. След това се спусна към един затворен с капаци прозорец и го отвори със сила. Силният вятър донесе разтопен сняг и блъсна Адриана в лицето, вмъкна се в стаята и лампата, която допреди малко премигаше, сега угасна. Останала на тъмно, с ръце, впити в решетките на прозореца, госпожица Кардовил най-накрая се предаде на страха, който така дълго гонеше от себе си, и започна да вика за помощ. Но една внезапна гледка, която попадна пред погледа й, я накара да занемее.

Недалеч от стаята, в която се намираше, се издигаше друга постройка, където светеше един прозорец. Заверите не бяха спуснати и Адриана видя един бял, сух и мършав призрак, който влачеше след себе си парче плат и крачеше бързо край прозореца, като ту забързваше, ту забавяше стъпките си.

С поглед, прикован в този прозорец, който се открояваше в мрака, Адриана остана задълго вкаменена от гледката. Когато страхът й нарасна, тя отново улови железните пръчки и пак започна да вика за помощ с всичка сила. След малко в стаята, където се намираше госпожица Кардовил, влязоха две едри жени, които тя не видя и не чу. Тези четиридесет и пет годишни жени бяха яки, облечени по мъжки нехайно и дрипаво. Като най-долни слугини те бяха запасали върху дрехите си големи платнени престилки, които стигаха до врата им, където се завързваха. Престилките покриваха и краката им.

Едната носеше лампа в ръката си. Тя имаше широко, червеникаво и лъскаво лице, голям изприщен нос, малки зелени очи, разрошена и сива като вълна коса и белезникава шапчица. Другата — пожълтяла, суха, костелива, носеше черна шапчица, която хвърляше сянка върху белязаното й от шарка лице. Веждите й бяха черни, широки и щръкнали. Над горната устна също чернееха няколко дълги и сиви косми. В ръката си тя държеше странна дреха от дебел сив плат.

Двете мълчаливо влязоха в стаята през малката вратичка, докато Адриана уплашено се бе уловила за решетките на прозореца и викаше за помощ.

Двете видяха момичето и кимнаха с глави. Докато едната слагаше лампата на камината, другата, с черната шапчица, приближи до прозореца, протегна костеливата си ръка и докосна госпожица Кардовил по рамото.

Адриана се обърна сепната и като видя този зловещ призрак, отново изпищя от страх. Когато първата уплаха премина, тя започна да се успокоява. Колкото и отвратителна да бе тази жена, тя все пак бе човек, с когото можеше да говори, затова Адриана извика задавено:

— Къде е господин Баление?

Двете жени се погледнаха, кимнаха си, но нищо не отговориха.

— Вас питам, госпожо! — повтори Адриана. — Къде е господин Баление, който ме доведе тук? Веднага искам да се видя с него.

— Замина си — отговори дебелата жена.

— Замина си! — извика Адриана. — Тръгна си без мен! Какво означава това, Боже мой! — След като поразмисли, тя продължи: — Отидете да ми намерите една карета.

Двете жени се спогледаха отново и повдигнаха рамене.

— Моля ви, госпожо — повтори Адриана с поумекнал тон — отидете да ми намерите една карета, нали господин Баление си е тръгнал без мен. Искам да изляза оттук.

— Хайде, хайде, госпожо… — каза дебелата жена, която се наричаше Томази и не слушаше какво й говори Адриана — Време е, трябва вече да си лягате.

— Да си лягам! — извика госпожица Кардовил уплашено.

— Боже мой, идва му на човек да полудее… — обърна се към двете жени и попита: — Каква е тази къща? Къде се намирам?

— Намирате се в една къща, — отговори Томази с дебел глас — в която не трябва да крещите през прозореца, както правехте преди малко.

— И в която не трябва да гасите лампата, както сте направили — обади се другата жена, която се наричаше Жервази, — защото иначе ще се разсърдим.

Адриана, настръхнала от ужас, не намери думи да отговори, а смаяно изгледа двете отвратителни жени, като продължаваше да напряга ума си, за да разбере какво означава всичко това. Изведнъж й се стори, че е познала и каза:

— Виждам, че е станала грешка. Не мога да разбера каква е, но знам, че има грешка. Вие ме взимате за някоя друга. Знаете ли коя съм аз? Казвам се Адриана Кардовил. Свободна съм да изляза оттук и никой няма право да ме спира. И така, заповядвам ви веднага да отидете и да ми намерите карета. Ако наблизо няма, тогава ми дайте човек, който да ме заведе в дома ми на улица „Вавилон“ в двореца „Сен-Дизие“. Богато ще възнаградя онзи, който ме заведе, а и вас…