Йожен Сю - Скитникът евреин

— Единственото ми желание е да ви докажа, че съм дълбоко предан и искрено привързан към вас — каза докторът и смръкна емфие. В същото време той хвърли неспокойно поглед през прозорчето, защото тогава колата минаваше покрай театър „Одеон“, чиято фасада беше осветена. Адриана също можеше да погледне натам и да се изненада от странния маршрут, по който минават. За да привлече вниманието й, докторът внезапно извика: — Боже мой, как забравих?

— Какво, господин Баление? — попита Адриана и го погледна.

— Забравих нещо много важно за успеха на нашата работа.

— Какво е то? — попита разтревожено младото момиче.

Господин Баление лукаво се усмихна.

— Всички хора си имат слабости — каза той — но министрите най-вече. Онзи, при когото отиваме, боготвори титлата си и много би се разстроил ако не го поздравим с думите „господин министре“.

— Бъдете спокоен, господин Баление. Ще го поздравя дори с „ваше превъзходителство“, което, струва ми се, също се употребява.

— Вече не се употребява, но толкова по-добре. А ако можете да добавите и „ваша светлост“, работата ни е уредена.

— Бъдете спокоен, ще го засипя с ласкателства и титли.

— Оставям го на вас, в добри ръце ще попадне — продължи докторът зарадван, че каретата навлезе в тъмни улички, които водят от площад „Одеон“ към квартала на Пантеона.

— Не бих могъл да упрекна министъра за тази му слабост, защото тя е в състояние да ни помогне.

— Впрочем, тази дребна хитрост е доста невинна — прибави госпожица Кардовил — и, честна дума, съвестта изобщо не ме гризе, че ще си послужа с нея. — После тя се наведе към прозорчето и рече: — Боже мой, какви тъмни улици, какъв вятър, какъв сняг. Къде се намираме?

— Как, не можете ли да познаете по липсата на магазини любимия си квартал — предградието Сен-Жермен.

— Мислех, че отдавна сме излезли оттам.

— И аз така мислех — каза докторът и се наведе също към прозорчето, уж за да разгледа околността — но още сме тук. Горкият файтонджия, заслепен от вихрушката, сигурно се е объркал. Но вече излязохме на правия път. Сетих се! Намираме се на улица „Свети Вилхем“, която не е от най-светлите. За десет минути ще стигнем до частния вход на двореца на министъра, защото близките му приятели, сред които съм и аз, могат да го посещават и неофициално.

Госпожица Кардовил не се усъмни в думите на доктора.

Още от двореца „Сен-Дизие“ докторът се канеше да й зададе един въпрос, но се страхуваше да не се издаде пред Адриана. Когато тя спомена за някакви интереси, скривани от нея, тъй като беше опитен и наблюдателен, докторът веднага забеляза притеснението на княгинята и д’Егрини. Той разбра, че заговорът срещу Адриана, на който служеше слепешката, за да се покори на волята на Обществото, се отнася до някакви неизвестни нему неща, които гореше от любопитство да научи. Всеки член на това мрачно общество имаше навика да предателствува и чувствуваше, че в него се появяват омразните породи, характерни за всеки заговорник: завист, недоверие, интригантство. Затова, въпреки че доктор Баление бе твърдо решен да съдействува за изпълнение на плановете на д’Егрини, все пак искаше да научи какво са скрили от него. Най-сетне преодоля колебанието си, намери удобен момент и след кратко мълчание каза на Адриана.

— Може би ще ви задам един доста нескромен въпрос. Ако сметнете, че е такъв, не ми отговаряйте.

— Моля ви, кажете.

— Малко преди да съобщят на леля ви, че е пристигнал приставът, вие, струва ми се, говорихте за някакви много големи облаги, за които са скрили от вас.

— Да, така е.

— Стори ми се, че тези думи направиха впечатление на княгинята.

— Такова впечатление, че моите съмнения се превърнаха в убеждения.

— Трябва ли да ви споменавам, скъпа приятелко — продължи Баление хитро, — че ви припомням всичко това, за да ви предложа услугите си, когато имате нужда. Ако не можете да ми кажете нищо повече, смятайте, че не съм ви задавал този въпрос.

Адриана стана сериозна и замислена, а след кратко мълчание, отговори:

— Има неща, които не зная, други, които мога да ви кажа и трети, за които трябва да мълча. Но вие сте толкова добър към мен днес и аз съм толкова щастлива, че ми се ще да ви дам ново доказателство за доверието си.

— Тогава не искам да зная нищо — каза докторът уклончиво. — Защото ще излезе, че си прося някаква награда. А за мен наградата е да ви услужа.

— Слушайте, — каза Адриана, без да обръща внимание на думите му — имам основателни причини да вярвам, че ще се дели едно голямо наследство от членовете на нашия род. Аз не познавам всички от тях, защото след оттеглянето на Нантския едикт прадедите ни са се пръснали по чужди земи и са опитвали щастието си на различни места.