Йожен Сю - Скитникът евреин

— Още нещо искам да ви попитам, госпожице, пред тези господа. Отговорете! Въпреки тежките обвинения към вас, пак ли не сте съгласна да ми се подчинявате?

— Да, госпожо.

— Значи вие се отказвате и не желаете да се подчините на приличния и строг живот, който искам да ви предложа?

— Преди малко ви казах, че ще напусна този дом, за да живея сама и по своя воля.

— Това последната ви дума ли е?

— Да.

— Помислете добре. Това е много важно… И се пазете…

— Госпожо, вече казах последната си дума. Никога не повтарям.

— Чуйте, господа — обърна се княгинята към присъствуващите — направих всичко възможно, за да я убедя, но напразно. Нека оттук нататък госпожицата се сърди на себе си заради мерките, които съм принудена да предприема, поради непокорността й.

— Съгласна съм, госпожо — отвърна Адриана.

След това се обърна към Баление и му каза нетърпеливо:

— Хайде, хайде, скъпи докторе! Умирам от нетърпение! Да тръгваме бързо, защото всяка загубена минута може да предизвика огромни тревоги в едно семейство… — И Адриана бързо напусна салона заедно с доктора.

Един от слугите на княгинята докара каретата на господин Баление. Подкрепяна от него, Адриана влезе в нея, без да чуе, че той казва съвсем тихичко нещо на слугата, който отвори вратата на каретата.

След като докторът седна до госпожица Кардовил, той извика на кочияша:

— Закарай ни в къщата на министъра през малкия вход!

Конете потеглиха веднага.

Настъпи мрачна и студена нощ. Небето, което до залез бе ясно, започна да се покрива с черни облаци. Задуха силен вятър и започна да разнася гъстия сняг, който започна да вали. Фенерите осветяваха слабо вътрешността на каретата на доктор Баление, който пътуваше с Адриана Кардовил. Прелестното й лице се открояваше върху черното сукно, с което бе покрита вътрешността на каретата. В нея се разнасяше приятно благовоние, което излъчва облеклото на добре облечените дами. Младото момиче, седнало до доктора, бе очарователно. Слабата му фигура, пристегната в синята рокля, бе облегната върху меката възглавница. Скръстените й и протегнати крака си почиваха върху постланата меча кожа. В лявата си ръка то държеше бродирана кърпичка, с която, за изненада на доктор Баление, Адриана попи насълзените си очи.

Тя плачеше, защото мъчителните сцени, на които бе присъствувала доскоро в двореца Сен-Дизие, подразниха честолюбието й и я хвърлиха в слабост. Адриана, която бе решителна и горда в презрението и неуморима в подигравките си, несъгласна с несправедливостта, беше и много чувствителна, но криеше това не само от леля си, но и от всички познати. Колкото и да се преструваше, тя бе изпълнена със същността на всички жени, но и като тях умееше да се въздържа, щом разбере, че и най-малката й слабост може да зарадва или да накара неприятелите й да се възгордеят.

Каретата пътуваше вече дълго време. Адриана, която мълчаливо попиваше сълзите си, за голяма изненада на доктора, не бе продумала нищо.

— Скъпа Адриана! — изрече докторът, наистина изненадан от нейното мълчание. — Защо заплакахте, след като бяхте тъй енергична и пламенна до преди миг!

— Плача пред вас, — отговори Адриана с променен глас — защото ви смятам за приятел. Никога няма да го направя пред леля си…

— Какво означават тогава подигравките ви в този толкова дълъг разговор?

— Господи! Повярвайте, че не го правя против волята си. Особено на подобни подигравки. Няма нищо по-неприятно от това да се защитавам от тази жена и приятелите й, защото те са започнали война с мен… Говорите за моята смелост, но ви казвам, че не съм искала да се показвам непослушна… Но винаги ще искам да скрия страданията си от грубите обноски на хора, които презирам. Не съм им сторила лошо и искам да живея сама, свободна, спокойна и да виждам около себе си щастливи хора.

— Завиждам ви за вашето щастие и за щастието, което ви дължат другите.

— И то леля ми — възкликна Адриана с негодувание. — Леля ми, чийто живот е бил низ от съблазни, ме обвинява, въпреки че знае моята гордост и честолюбие, поради което не бих направила избор, който да ме опозори. Боже мой! Ако някога се влюбя, аз ще разкажа на всички, ще се похваля, защото любовта, както аз я разбирам, е най-великото нещо на света — Адриана продължи още по-натъжена. — Защо му е на човек да бъде честен и искрен, след като това не може да го предпази от най-глупавите и отвратителни подозрения. — Госпожица Кардовил попи с кърпичка очите си.