Йожен Сю - Скитникът евреин

— Не ми се говори за това, госпожице — каза лекарят, който не можа да скрие учудването си, като позна почерка на д’Егрини. — Тези болни мислят, че ние сме от желязо и че носим в себе си всичкото здраве, от което те се нуждаят. Безмилостни са! Но позволете ми, госпожице — каза докторът и разпечата писмото.

Госпожица Кардовил отвърна с прелестно кимване на глава.

Писмото на маркиз д’Егрини не беше дълго. Лекарят го прочете на един дъх и въпреки обикновеното си благоразумие повдигна рамене и каза раздразнено.

— Днес! Невъзможно! Той е луд!

— Сигурно ви чака някой беден болнав човечец, който е заложил цялата си надежда на вас. Хайде, скъпи мой господин Баление, бъдете добър, не отхвърляйте молбата му. Много е приятно човек да оправдава надеждите, които му се възлагат.

Между съдържанието на писмото и реакцията на Адриана имаше такова противоречие, което изуми Баление. Той изгледа госпожицата с ужасен поглед и отвърна:

— Пише ми един клиент, който очаква твърде много от мен, дори извънредно много, защото иска невъзможни неща. Но защо сте се загрижили за някакъв си непознат?

— Ако е беден нещастник, значи го познавам. Човекът, за когото се застъпвам и моля помощта на министъра, също ми бе почти непознат. Но сега се грижа за него, защото се оказа, че той е син на онзи достоен войник, който доведе тук от далечния Сибир дъщерите на генерал Симон.

— Как? Онзи, за когото се застъпвате, е…

— Един добър занаятчия, опора на семейство. Трябва да ви разкажа всичко подред. Но ето какво се случи…

Адриана не можа нищо да разкаже на доктора, защото вратата ненадейно се отвори и влязоха госпожа Сен-Дизие и господин д’Егрини. По лицето на княгинята се четеше пъклена радост, която тя едва успяваше да прикрие с гневното си негодувание.

Щом влезе в стаята, господин д’Егрини веднага хвърли въпросителен и тревожен поглед към лекаря, който поклати глава отрицателно. Тогава абатът прехапа устните си от ярост. Той бе възложил последната си надежда на доктора и въпреки че княгинята нанесе нов удар на Адриана, виждаше плановете си завинаги осуетени.

— Господа — каза госпожа Сен-Дизие със злобно задоволство. Моля, седнете. Ще ви разкажа някои нови и прелюбопитни неща за тази госпожица. — И тя посочи внучката си с ненавистен презрителен поглед, който е невъзможно да бъде описан.

— Е, скъпо дете. Какво има пак? Какво искат още? — каза господин Баление лукаво преди да се отдръпне от прозореца. — Каквото и да стане, разчитай на мен. — След тези думи докторът седна при господин д’Егрини и господин Трипо.

Госпожица Кардовил изслуша безочливите думи на леля си с гордо изправена глава. Челото й почервеня. Разгневена от новите нападки, с които я заплашваха, тя тръгна към писалището, където се бе разположила княгинята и развълнувано каза на господин Баление:

— Чакам ви вкъщи, колкото се може по-скоро, скъпи докторе. Знаете, че трябва да ви кажа нещо — И Адриана посегна към шапката си.

Княгинята скочи от мястото си и извика:

— Какво правите госпожице!

— Отивам си, госпожо. Вие казахте какво искате от мен и аз ви отговорих. Толкова! За останалото ще упълномощя някого. — Госпожица Кардовил взе шапката си.

След като видя, че жертвата се изплъзва, госпожа Сен-Дизие се спусна към внучката си и в разрез с всякакво благоприличие, я хвана здраво за ръката и каза разтреперана:

— Спрете!

— О, госпожо! — каза Адриана с презрение. — Къде се намирате!

— Искате да избягате? Вие се страхувате! — заяви й госпожа Сен-Дизие с унищожителен поглед.

Думите „Вие се страхувате“ бяха в състояние да накарат Адриана да мине дори през огън. С благороден и горд жест тя измъкна ръката си, хвърли на стола шапката, върна се до писалището и гордо рече на княгинята:

— Няма нищо, което да ми вдъхва по-дълбоко отвращение от това да ме обвиняват в малодушие. Е, говорете, госпожо, слушам ви. — С изправена глава, с поруменяло лице и с пламтящи от негодувание очи, скръстила ръце на гърдите си, които се повдигаха от учестения й пулс, Адриана тропна с крак и прикова леля си със спокоен поглед.

Като разбра, че жертвата няма да избяга, госпожа Сен-Дизие реши да излее капка по капка всичкия гняв, който таеше в себе си и да я измъчва, колко се може по-дълго.

— Господа — каза княгинята с равен глас, — ето какво се е случило… Съобщиха ми, че приставът иска да ми каже нещо. Отидох при него и след като той дълго ми се извинява, изпълни дълга си. Някакъв човек, който трябва да бъде арестуван, се е вмъкнал в градинския павилион.