Йожен Сю - Скитникът евреин

— Знам какво говоря! — отвърна намусено абатът. — Независимият живот, който сте избрали, ще има жалък край. Защото вашият род може да пожелае някой ден да ви омъжи и тогава…

— Ако искам да се омъжа, ще го направя сама. Струва ми се, че това е логично, макар да не искам да изпитвам тежката верига, която ще се стовари върху мен…

— Неприлично е, госпожице — каза княгинята — да говорите така лекомислено за това тайнство…

— Особено пред вас, госпожо… Наистина… Извинете, задето ви засегнах! Вие се страхувате да не би със свободния си живот да пропъдя годениците си? Ако е така, аз съм доволна, защото не мога да понасям годеници… Искам да ги уплаша, да им създам най-лошото мнение за себе си. А най-доброто средство за това е да им се докаже, че може всеки да живее като тях. За да се предпазя, разчитам на своенравието си, на лудориите и на недостатъците си.

— Ще успеете, госпожице — каза госпожа Сен-Дизие — ако се разчуе, от което се боя, че вие дотам забравяте всякакво приличие, че се прибирате вкъщи в осем сутринта, както ми казаха. Но аз не искам и не желая да вярвам на това…

— Нямате право, госпожо… Защото това е…

— Вие си признавате! — възкликна княгинята.

— Признавам всичко, което съм сторила, госпожо. Тази сутрин се върнах в осем сутринта…

— Чувате ли, господа! — извика княгинята.

— Ах! — изрекоха едновременно д’Егрини, баронът и докторът.

В първия момент Адриана реши да се оправдава, но веднага реши, че не може да си позволи да им обяснява.

— Така… Значи това е истина — започна княгинята. — Госпожице, вие ми казвахте да не се учудвам от нищо, но въпреки това… не очаквах подобно поведение. Дръзкият ви отговор ме убеди.

— Лъжата винаги е по-дръзка от истината!

— И откъде се връщахте, госпожице?

— Никога не съм лъгала, госпожо — каза Адриана. — Но и никога не казвам онова, което не искам да кажа. И после: проява на малодушие е, да се оправдаваш от едно възмутително обвинение. Хайде да се разберем накратко. Вие искате да ми наложите едно унизително и строго настойничество. А аз искам да напусна къщата, в която живея и да замина, където желая. Ще видим коя от двете ще отстъпи… Сега за нещо друго. Този дворец е мой. Безразлично ми е кой ще живее в него, защото няма да ме има. На долния етаж, обаче, не живее никой. Там, освен стаите за гости, има още два апартамента — ще ги задържа за известно време.

— Така ли? — каза присмехулно княгинята, като погледна въпросително д’Егрини. — И за кого ще ги запазите?

— За трима мои роднини.

— За какво става дума? — зачуди се госпожа Сен-Дизие.

— Ще рече, госпожо, че ще настаня тук един млад индийски принц, мой роднина по майчина линия. Той ще дойде след няколко дни и се надявам, че стаите ще бъдат готови.

— Чувате ли, господа! — обърна се уж изненадано д’Егрини към доктора и към Трипо.

— Това надминава всяко въображение — каза баронът.

— Не мога да ви забраня, госпожице — каза княгинята — да изричате и най-безсмислените си намерения. Но по думите ви се подразбира, че няма да спрете дотук. Това ли е всичко?

— Не, госпожо! Сутринта научих, че две мои роднини, и те от майчина страна, две сирачета на петнадесет години, дъщери на маршал Симон, са пристигнали след дълъг път и сега са в дома на един войник, който ги е довел във Франция чак от Сибир…

При тези думи д’Егрини и княгинята се спогледаха с ужас. Те толкова се надяваха, че госпожица Кардовил не знае за пристигането на дъщерите на маршал Симон, че чутото от нея ги вцепени.

— Вие се чудите откъде зная за всичко така добре? — попита Адриана. — Но да поговорим отново за дъщерите на маршал Симон. Вие разбирате, госпожо, че не мога да се съглася да се измъчват добрите хора, в които те са се подслонили. Наистина, семейството е честно и трудолюбиво, но тяхното място не е там… Затова ще ги доведа и те ще се настанят на долния етаж, заедно с жената на войника, която ще им бъде отлична настойница…

При тези думи д’Егрини и баронът се спогледаха и баронът каза високо:

— Тя е изгубила ума си!

Адриана продължи, без да отговаря на господин Трипо.

— Всеки момент маршал Симон ще пристигне в Париж. Вие разбирате, госпожо колко приятно ще ми бъде да му съобщя, че съм се грижила добре за дъщерите му. Още утре ще повикам шивачките, за да ги облекат. Когато баща им се завърне, искам да ги намери красиви. Казват, че самите те са красиви като ангелчета…

— Свършихте ли, госпожице? — попита ядосано княгинята. В същото време д’Егрини, спокоен и хладнокръвен на външен вид, едва прикриваше терзанията си. — Защо не продължите да търсите още? — продължи княгинята. — Няма ли още някой от това прелюбопитно преселническо семейство? Търсете… Никоя царица не би постъпила по-великодушно от вас.