Йожен Сю - Скитникът евреин

Адриана се усмихна, но нищо не отговори.

След краткото мълчание и по погледите, които си размени княгинята с тримата си верни приятели, стана ясно, че след този блестящ диалог, ще настъпи сериозното сражение.

Госпожица Кардовил бе проницателна и умна и веднага забеляза, че княгиня Сен-Дизие придава на тази разправия изключително значение, но не разбираше как леля й се надява да успее и да й наложи волята си. Заплахите й изглеждаха смешни. Но като знаеше отмъстителния характер на леля си, тъмната сила, с която тя разполага, ужасните отмъщения, които понякога е осъществявала, и като размисли най-накрая, че хора като маркиза и доктора не би трябвало да присъствуват на тази разпра, ако за това нямаше важна причина, преди да продължи сражението, младото момиче се замисли. Тъкмо защото предчувствуваше някаква неопределена опасност, тя се зае да я преодолее, за да поддържа категорично решението, което трябваше да съобщи на княгиня Сен-Дизие.

— Госпожице… — обърна се към Адриана княгинята студено и строго — налага се да припомня за себе си, а и за господата, всичко, случило се напоследък. Преди шест месеца, към края на траура за баща ви, вие бяхте на осемнадесет години. И ме помолихте да ви оставя да се разпореждате с имотите като ви освободя от настойничеството. Имах слабостта да се съглася… Поискахте да напуснете двореца и да се настаните в градинския павилион, далеч от всякакво наблюдение… Тогава започнахте да правите огромни разноски. Вместо да се задоволите с две слугини и да ги наемете, откъдето обикновено това се прави, вие си избрахте приятелки, които облякохте в странни и скъпи дрехи. А сама, в павилиона си, обличахте една след друга дрехи от предишните векове… Вашите безумия нямаха край. Освен, че не изпълнявахте християнските си задължения, но се осмелихте да омърсите единия от салоните си като поставихте в него някакъв идолопоклонен жертвеник с мраморни статуи на момче и момиче. — Последните думи княгинята изрече като че ли нещо пареше устните й. — Казвате, че са произведение на изкуството, но те са неподходящи за вашата възраст. Прекарали сте цели дни заключена вкъщи, без да приемете никого и доктор Баление, единственият мой приятел, към когото все още изпитвам известно доверие, настоявайки дълго, успял да ви посети и ви намерил в такова състояние, че се уплашил за здравето ви… Вие винаги излизате сама и не отговаряте за поведението си. Винаги сте се стремели волята ви да бъде над моята власт… Вярно ли е всичко, което говоря?

— Така казано, не е много ласкателно — отвърна Адриана отново усмихната. — Но и не е съвсем непознато.

— Значи, госпожице, — каза абат д’Егрини замислено и сериозно — вие сте съгласна, че всичко, което каза леля ви, е истина.

Всички втренчиха погледите си в Адриана, като че ли отговорът й щеше да има изключително значение.

— Въпросът ви, преподобни, е безсмислен. Аз също съм научена да живея открито.

— Значи признава! — обърна се абатът към доктора и към барона.

— Разбрахме много добре — каза доволно господин Трипо.

— Ще ми кажете ли, лельо — попита Адриана — за какво бе нужно това дълго въведение?

— То, госпожице — отвърна високомерно княгинята — показва миналото, за да предопредели бъдещето.

— Това, лельо, прилича на тайнствените отговори на Кюмската сибила, прорицателката… В това сигурно се крие нещо ужасно.

— Може би… Няма по-страшно нещо от някои черти на характера, а вашият е склонен, към бунт.

— Признавам си, лельо, че това ще бъде, докато обикна послушанието и започна да уважавам длъжността ви.

— Не ме интересува дали ще уважавате заповедите ми, — прекъсна я строго княгинята — но от днес нататък ще започнете да се подчинявате на волята ми. С други думи — няма да вършите нищо, без мое разрешение. Така трябва да стане, аз го искам, и то ще стане…

Отначало Адриана се загледа учудено в леля си, после започна да се смее и ехото от смеха й отзвучава дълго в обширната стая. Д’Егрини и барон Трипо се разтрепериха от негодувание. Княгинята ядосано изгледа внучката си, а докторът погледна нагоре, скръсти ръце на корема си и въздъхна тежко.

— Госпожице, този смях е неприличен — обади се д’Егрини. — Думите на леля ви са много важни и трябваше да ги възприемете по друг начин.

— Боже мой! — Адриана спря да се смее. — Кой е виновен, господине, че се смея така високо? Как да се държа, когато слушам леля ми да говори за сляпо подчинение на нейните заповеди! Може ли лястовицата, която лети високо в небето около слънцето, да живее в дупката на къртицата?