Йожен Сю - Скитникът евреин

— Госпожицата пристигна от градинския павилион и пита дали може да посети госпожата — каза отново слугата, който влезе в стаята, след като преди това бе почукал.

— Кажи й да влезе — отвърна княгинята. — И повече никого няма да пускаш. Никого, без изключение!

След това госпожа Сен-Дизие повдигна завесата, зад която се бе скрил човекът, направи му последен знак и отново се върна на мястото си.

През краткото време до влизането на Адриана всички бяха неспокойни и объркани, като че ли ги бе страх от нейното присъствие.

След малко госпожица Кардовил влезе при княгинята.

Когато влезе, госпожица Кардовил захвърли на едно от креслата сивата си шапка и хубавата й коса се разпусна покрай лицето. Адриана кимна учтиво, но с достойнство. Бе весела и засмяна, а очите й блестяха повече от всякога. Когато погледна абат д’Егрини, подигравателна усмивка се появи на устните й. Поклони се грациозно на доктора, мина пред барон Трипо, без да го погледне и поздрави княгинята много възпитано.

Облеклото и походката на Адриана бяха изящни, от тях лъхаше нещо решително, независимо и гордо, което рядко се среща у момичета на нейната възраст. Движенията й бяха плавни, свободни и естествени като характера й, показваха силата и жизнеността на младостта й и личеше, че това откровено, чистосърдечно и решително същество не може да се подчини на една фалшива строгост.

Поведението на маркиз д’Егрини бе странно. Макар опитен в световните работи и много остроумен, един от най-добрите проповедници, мъж с власт и авторитет, в присъствието на Адриана Кардовил той изпитваше необяснимо смущение. Той, който винаги владееше себе си и се бе научил да упражнява огромно влияние, който в името на Обществото се бе държал като равен с много високопоставени личности, изпитваше някаква стеснителност от откровеността, остроумието и хапливата ирония на това момиче. А понеже властните натури не търпят онези, които не се поддават на влиянието им и намират винаги начин да ги поставят на мястото им, такава бе причината маркизът да не обича внучката на Сен-Дизие. От дълго време и против маниера си, с обаятелния си и очарователен тон, той говореше сухо и кратко и сериозен се затваряше в кръга на строгостта. Това веднага сковаваше качествата, които притежаваше и от които обикновено извличаше голяма полза… Адриана се забавляваше от всичко това, без да отчита, че и най-дребният повод може да породи голяма ненавист.

Госпожа Сен-Дизие бе седнала в голямо кресло близо до камината. Маркиз д’Егрини стоеше прав пред огъня, а доктор Баление, седнал до писалището, отново разлистваше написаното за барон Трипо. А баронът с голямо внимание разглеждаше една икона, закачена на стената.

— Търсили сте ме, лельо, по някаква важна работа — наруши дълбокото мълчание Адриана, което се възцари след влизането й в стаята.

— Да, госпожице — отвърна княгинята студено и строго. — Трябва да говорим за важни неща.

— Готова съм да ви изслушам. Може би ще отидем в библиотеката ви?

— Не е нужно, ще разговаряме тук. — Обърна се към маркиза, доктора и барона, и им каза: — Седнете, господа.

Те се настаниха около писалището на княгинята.

— Но защо господата ще присъствуват на нашия разговор! — попита госпожица Кардовил изненадана.

— Те са стари приятели на нашия род. Всичко, което засяга вас, също ги интересува, така че трябва да приемете и изслушате техните съвети с нужното уважение.

— Не се съмнявам, лельо, в особеното приятелство на господин д’Егрини към нашия род. Още по-малко се съмнявам в дълбоката и безкористна преданост на господин Трипо. А господин Баление е един от най-старите ми приятели… Но преди да се съглася те да присъствуват на нашия разговор, трябва да знам за какво ще разговаряме.

— А аз мислех, госпожице, че измежду странните ви способности са откровеността и смелостта!

— Господи! — възкликна Адриана със смирена, но иронична усмивка. — Нямам вече такива способности, както и вие нямате способността да сте искрена и добра. Нека най-накрая се съгласим, че сме такива, каквито сме… Без способности…

— Отдавна съм свикнала със своенравията на независимия ви дух — каза госпожа Сен-Дизие. — Затова мисля, че няма да се смутите да кажете пред господата онова, което ще кажете и на мен.

— Вие ме подлагате на разпит? За какво?

— Това не е разпит. Аз съм длъжна да бдя над вас, а вие злоупотребявате със снизходителността ми към вашите прищевки. Искам да сложа край на всичко това и затова ще ви съобщя, пред приятелите на нашия род, своето решение. Като начало ще ви кажа, че неправилно възприемате отношението ми към вас.