Йожен Сю - Скитникът евреин

Адриана остана сама. Младото момиче, макар да не можеше да си обясни защо обстановката й прави подобно впечатление, намери стаята за зловеща и твърде студена. След това постепенно видя различни странни неща в обзавеждането, които в началото не й бяха направили впечатление, и почувствува, че я обзема тревога. Тя пристъпи към угасналата камина и се изненада, като видя, че е преградена с желязна решетка, която изцяло запушваше дупката на комина, а машата и лопатката са окачени на железни вериги. Протегна ръка машинално да придърпа едно кресло, но то не помръдна от мястото си. Тогава Адриана забеляза, че то, както и всички останали столове и кресла, бяха заковани за стената.

Тя не можа да се въздържи, усмихна се и си каза: „Явно, твърде малко доверие има държавникът, при когото се намираме, за да заковат столовете за стената“. Но Адриана се шегуваше пряко сили, за да разсее неприятното си впечатление, което постоянно растеше от дълбоката и мъртвешка тишина. Никъде в това жилище не се забелязваше живот или движение, характерни за всяка нормална къща. Само от време на време се чуваше силният вой на вятъра.

Измина повече от четвърт час, а Баление още го нямаше.

Разтревожена, Адриана реши да повика някого и да попита за господин Баление и за министъра. Вдигна очи и потърси звънец до огледалото, но не откри нищо. Забеляза, че онова, което до този момент мислеше за огледало поради слабата светлина, беше просто една много лъскава тенекия. Приближи се още повече и се удари в някакъв бронзов свещник. Той, както и стенният часовник бяха приковани към плочата на камината. Понякога човек изпада в такова състояние, че и най-дребните неща му се струват огромни. Така стана и с Адриана. Неподвижният свещник, закованите за стената столове, тенекиеното огледало, гробната тишина и дългото отсъствие на господин Баление толкова притесниха госпожицата, че тя настръхна от ужас. Но доверието й в лекаря беше безкрайно и тя започна да се упреква за страха си и да си повтаря, че няма причини да се страхува от такива дреболии. А Баление не идваше, просто защото чакаше министъра да я приеме. Но колкото и да се опитва, тя не можа да се успокои и обзета от ужас, си позволи нещо, което при други обстоятелства никога не би направила. Приближи до малката врата, през която излезе докторът, и започна да се ослушва. Спря да диша, слуша продължително време, но не чу нищо.

В същото време над главата й се чу тежък шум, все едно човек се бе строполил на пода. Стори й се дори, че чу стенание. Погледна пред себе си и видя парчета вар, които нямаше съмнение, че са се откъртили от тавана при разтърсването на горния етаж, което тя чу.

Обзета от ужасен страх, Адриана се втурна пак към вратата, през която излезе докторът с намерение да извика някого, но остана безкрайно изненадана, когато откри, че тя е заключена. Като се опитваше да се пребори със страха, който я обземаше, Адриана повика на помощ твърдостта на характера си и се постара да размисли.

„Сигурно съм се излъгала, каза си тя. Чула съм само тропота, а стенанието е измислило въображението ми. По-големи са вероятностите да е паднало нещо, а не някой… Но заключената врата… Може би не знаят, че съм тук, помислили са, че няма никой в стаята…“

Поуспокоена от тези мисли, Адриана се огледа около себе си, след това продължи да размишлява на ум.

„Не трябва да допускам глупави мисли да утежняват положението ми и да ме мамят. Напротив, трябва да посрещна всичко без страх. Явно е, че не се намираме у министъра, много са причините, които доказват това. Което ще рече, че господин Баление ме излъга. Но тогава защо ме доведе тук и къде се намирам?“

И двата въпроса се видяха на Адриана еднакво неразрешими. Беше й ясно само, че тя е жертва на вероломството на Баление. Това се виждаше толкова ужасно на искреното и великодушно момиче, че тя предпочиташе да го пропъди и да си спомня за доверието и приятелството, което винаги е показвала към този човек. Адриана си помисли тъжно: „Ето как пустата слабост и пустият страх ни водят до несправедливи предположения. Не бива да се вярва на една толкова пъклена измама, освен в краен случай… Когато стане очевидна. Единственият начин да разбера е като повикам някого.“ После, като си припомни, че няма звънец, си каза: „Няма значение. Ще почукам и все някой ще дойде.“

И със своята малка и слаба ръка Адриана почука няколко пъти по вратата. По глухото и тежко ехо, което се чу, можеше да се отгатне, че вратата е много дебела.