Джон Грийн - Хартиени градове

Тя спря, затвори телефона, но го задържа. Пръстите й се бяха впили в него, почервеняха и побеляха. После го пусна на земята и изпищя кратко, но оглушително. За първи път осъзнах колко тихо, ужасяващо тихо бе тук.

— Тя си мисли, че работа ми е да изпълнявам желанията й. И че това е най-съкровената ми мечта — да изпълнявам. И когато откажа да удовлетворя желанията й, тя ме изхвърля от къщата. Сменила е ключалките. Това беше първото нещо, което ми каза.

— Съжалявам — отговорих и разтворих избуялата до коленете и пожълтяла от слънцето трева, за да намеря телефона. — Не ти ли е хубаво, че се чу с Рути?

— Да, тя е толкова очарователна, не можеш да не я обожаваш. И сега се мразя, дето не й се обадих толкова време.

— Да, с право — казах, а тя ме смушка закачливо.

— От теб се очаква да ме накараш да се чувствам по-добре, а не по-зле. Това е номерът ти!

— Не знаех, че работата ми е да удовлетворявам желанията Ви, госпожице Шпигелман.

— О, сравняваш ме с майка ми? Много неприятно, но като си прав, прав си. Я разкажи как си… иначе. Какво става? Щом Бен и Лейси са гаджета, няма начин да не прекарваш нощите си в неспирни оргии поне с дванайсет мажоретки.

Вървяхме бавно през неравното поле. Не изглеждаше много голямо, но дърветата в края му бяха все така далеч. Разказах й как сме тръгнали от церемонията, как се бяхме въртели с колата в полето, как бяхме оцелели по чудо, разказах й за бала, за кавгата между Лейси и Бека, за моята нощ в Оспрей .

— Това беше нощта, когато разбрах, че си спала там. Онова одеяло все още миришеше на теб.

И тогава ръката й беше толкова близо, грабнах я в моята, защото ми се стори, че сега може да опропастя по-малко неща. Тя ме погледна и каза:

— Трябваше да тръгна. Но не трябваше да те плаша, това беше глупаво. И може би да го измисля по-добре, но трябваше да тръгна и нямах време да го обмисля по-внимателно. Сега разбираш ли защо?

— Да. Но мисля, че вече можеш да се върнеш. Наистина мисля, че можеш да се

върнеш.

— Нищо подобно не мислиш — отвърна тя. И беше права. И го виждаше на лицето ми. Сега разбрах, че не мога да бъда нея, както и тя не може да бъде мен. Може би Уитман е имал дарба да бъде в другите хора, но аз не притежавах нищо такова. Аз трябва да попитам ранения човек къде е ранен и колко го боли, защото аз не мога да се превърна в ранения човек. Единственият ранен човек, който можех да бъда, бях самият аз.

Отъпках тревата и седнах. Тя легна до мен и сложи раницата си като възглавница. Легнах до нея. Извади две книги и ми ги подаде за възглавница. „Избрани стихове“ на Емили Дикинсън и „Тревни листа“.

— Имах две — каза тя и се усмихна.

— Много добро стихотворение.

— Беше доста импулсивно решение. Спомних си онази част за вратите и си помислих, че ще свърши идеална работа. Но когато дойдох тук, го прочетох пак. Не бях го чела от втората година в гимназията. Да, много е хубаво. Опитах се да чета доста поезия. Опитах се да разбера какво в теб ме изненада онази нощ. И доста време мислих, че е онзи цитат от Т.С. Елиът.

— Но се оказа, че си бъркала, нали? — казах. — Била си изненадана от размера на бицепсите ми и от грацията, с която влизам и излизам през прозорците.

Тя се засмя.

— Млъкни и ми позволи да ти направя един комплимент, задник такъв. Не беше поезията в бицепсите ти. Изненада ме, че ти се оказа съвсем като онзи Куентин, от моята история. Независимо от паническите ти атаки. В смисъл, от години пиша разни неща отгоре, върху страниците с тази история, и всеки път когато стигнех до героичните ти подвизи, не ми се сърди, но просто започвах да се смея и да си мисля: „Господи, не мога да повярвам, че навремето съм мислила, че Куентин е някакъв суперсекси, суперпредан защитник на правдата“. Но после… се оказа… че всъщност си нещо такова.

Можех да се обърна към нея и тя можеше да се обърне към мен. И можеше да се целунем. Но какъв смисъл имаше да се целуваме сега? Нямаше да ни отведе никъде. Лежахме и гледахме безоблачното небе.

— Нищо никога не се случва така, както си си го представял — каза тя.

Небето беше като вечна едноцветна картина, която те засмуква в илюзорната си дълбочина, дърпа те нагоре.

— Вярно е — отвърнах, но след като помислих, добавих: — Но има и друго: ако не си представяш, тогава нищо никога няма и да се случи.

И да си представяш, не е нещо кой знае колко хубаво. Не можеш да влезеш в човека съвсем навътре, до тайното му, до скритото му място. Никога не бях си представял гнева й, като ни види, когато я намерихме, нито пък историята, която бе написала. Но да си представиш, че си някой друг, или че светът е нещо друго, е един от малкото възможни начини да влезеш. Това е машината, която убива фашистите.