Джон Грийн: Хартиени градове

Тя искаше да продължи, но трябваше да я прекъсна.

— Питам се дали причината е в мястото, или в хората, или в нещо друго? Например искам да кажа… Би ли заминала, ако хората край теб бяха различни?

— Как може да се отдели едното от другото? Хората са самото място и мястото, това са хората, които живеят там. И все пак мисля, че нямах истински приятел. Мислех си, че всички са или много страхливи, като теб, или прекалено заблудени като Лейси. И…

— Не съм толкова страхлив, колкото си мислиш — и това беше самата истина, и докато го казвах на глас, разбрах, че наистина не съм страхлив.

— Ще стигнем и до това — прекъсна ме тя. — Значи, бях в първата година в гимназията и Гас ме заведе до Оспрей — погледнах я учудено, не разбирах, но тя веднага поясни: — Минимолът! И започнах да ходя там много често, през цялото време седях там. Седях и пишех планове. И към последната година изведнъж всички планове започнаха да се въртят около това последно бягство. И не знам дали защото четях старата история, докато пишех върху нея, но някак ти се появи в плана ми. Първоначалната идея беше да те накарам да влезеш с мен във Воден свят , да те накарам да бъдеш… лош и палав. Идеята беше тази единствена нощ да те освободи. И после можех да изчезна, а ти винаги щеше да ме помниш с това.

— И така планът стана дълъг около седемдесет страници. И всичко върви по план, и скоро всичко щеше да стане както го бях планирала, но тогава научавам за Джейс и решавам да замина. Искам да кажа… да замина веднага. Вече не виждах смисъл да завършвам. Какъв е смисълът да вземеш една диплома? Но първо трябваше да свърша това-онова, да сглобя нещата. И целия ден в училище седя с тетрадката и се опитвам като луда да прекроявам целия план, за да включа Бека и Джейс, както и всички, които не са ми били приятели, всички, за които съм се заблуждавала, че са ми приятели. Исках само да разберат колко съм им бясна, преди да ги отсвиря завинаги. И за целта трябваше да измислям нови и нови идеи. Но исках да го направя с теб, може би исках да създам в теб поне някакво подобие на героя, който рита задници и застава пред куршуми, както го бях видяла в детинската си история. Но точно тогава ти ме изненадваш! През всичките тези години бях мислила, че си хартиено момче, като нарисувано на страницата, с две измерения, образ, но с две измерения, плосък като рисунка. Но през онази нощ ти ме изненада. Ти се оказа истински. И после всичко стана много странно, и хубаво, и магическо, и аз се прибирам у нас през прозореца и вече ми липсваш. Искам да дойда при теб, да си говорим и да сме заедно, но вече бях решила да замина. И трябваше да замина. Тогава, в последната секунда, ми хрумва оная луда идея да те накарам да идеш до Оспрей . Да го оставя за теб, за да имаш място, където да прогресираш и да престанеш да бъдеш такова изплашено коте. И така измислям нещо съвсем набързо. Залепих плаката на Уди на щората, заградих песента на плочата, подчертах двата реда в „Песен за мен самия“ в различен цвят, понеже обикновено подчертавам в синьо, когато чета разни неща. После ти тръгваш на училище, аз се мушкам през прозореца ти и слагам бележката в пантата на вратата. После отивам в Оспрей , от една страна, защото още не съм готова да тръгна, и от друга, защото искам да приготвя мястото за теб. Искам да кажа, че единственото ми желание е било да не се тревожиш. Затова боядисах стената върху червените графити, изобщо не подозирах, че ще видиш през боята. Скъсах страниците от календара, които бях ползвала, свалих картата, която бе стояла там от мига, в който видях Аглоу на нея. И после, понеже бях ужасно изморена и нямаше къде да ида, останах да спя там. В крайна сметка, останах две нощи, за да събера смелост… може би. И също… не знам… може би съм се надявала, че някак ще ме намериш наистина много бързо. И после тръгнах. Отне ми два дни да стигна тук. И оттогава съм тук.

С което май свърши, но аз исках да питам.

— И защо точно тук? От всички възможни места, защо тук?

— Хартиен град за хартиено момиче. Когато бях на десет или единайсет, четох за Аглоу в една книга с „удивителни факти и събития“. И от тогава винаги мислех за това място. Истината е, че когато се качвах на Сън Тръст, включително и онази нощ с теб, когато гледах надолу, не си мислех как всичко е направено от хартия. Гледах надолу и си мислех, че аз съм направена от хартия, че точно аз, а не някой друг, съм сгъваемият, тънък, плосък човек. И най-важното е, че хората харесват идеята за хартиеното момиче. Хората харесват хартиени момичета. Винаги е било така. И най-лошото е, че самата аз харесвах идеята да бъда това хартиено момиче. Та нали аз култивирах тази идея! Защото е страхотно да си такъв, какъвто хората те харесват. Да бъдеш техен идеал, да си реализирана велика идея. Но не можех да бъда идеал за самата себе си. Не и през цялото време, не до края. А Аглоу е място, където едно хартиено творение оживява. Точката на картата оживя, стана истинско, реално съществуващо място. Хората, които са сложили точката за заблуда, едва ли са си представяли, че мястото ще оживее. И тогава си помислих, че хартиената изрезка на момиче може би ще оживее, ще стане реалност точно тук. И това беше начинът да кажа на едно хартиено момиче, което се интересува от дрехи и козметика, както от това колко е популярна в училище: „Ще отидеш в хартиените градове и никога няма да се върнеш“.