Решат Нури - От устните към сърцето

От снощи съм в Сейдикьой… Пристигнах, когато наоколо се беше смрачило. Валеше студен зимен дъжд.

Отведоха ме в мрачен на вид чифлик, приеха ме в стая, в която току-що запалената лампа още не бе разпръснала мрака. Едър мъж с големи рунтави мустаци попита как се чувствам. Боязливи деца с върха на устните си ми целунаха ръка. Погалих ги по главите, без да се осмеля, без да намеря сили нещо да кажа.

В тази стая, сред този едър мъж и притесняващите се да се доближат до мен деца, се чувствах абсолютно самотен. Доскоро, докато под проливния дъжд вървях през полето, се чувствах по-малко самотен.

Не намирахме какво да си говорим. Свако ми попита най-голямата си, петгодишна дъщеря:

— Къде е майка ти?

Със стеснителна простодушност детето отговори:

— Облича си новата рокля…

Усмихнах се горчиво. Сестра ми има нужда да си облече новата рокля, за да ме приеме… Вероятно искрено се притеснява от ненавременния гост.

Вратата се отвори. Влезе дебела домакиня със същото боязливо поведение като на децата. Приближи се, сякаш се срамуваше. И сериозно каза:

— Добре дошли, батко. Да ви целуна.

Със студените си устни, които усещах като лед, леко я целунах по челото. Всички седнахме в различни ъгли. В стаята властваше мъчителна тишина. Не бе се наложило да говоря за нещата, за които нетърпеливо мислех дни наред. Какво общо имаше със сестра ми тази дебела, равнодушна, чужда, провинциална жена? В нея вече не смогвах да открия дори сините очи на мама.

Заговорех ли, Афифе се правеше, че ме слуша. Но умът й бе изцяло зает с нещо друго. Притесняваше я неуместното поведение на децата, правеше им знаци с вежди, с очи.

После се уплаши, че ще я порицая заради дупката в чорапа на мъжа й. Направи му знак да си обуе чехлите. Най-накрая впери очи в забравения на миндера, на който седях, парцал. Правейки се, че ми поднася цигара, го взе и го скри зад миндера.

Като седнахме на трапезата, каза:

— Не се срамувай толкова, батко… Какво да правим, ние сме селяни.

Щом се нахранихме, тутакси ме отведоха да си легна в една чиста стая. Като се разделяхме, сестра ми попита:

— Дълго ли ще останете, батко?

Но внезапно се засрами, сякаш бе допуснала грешка.

— Да не си помислите нещо. Не за това, ей богу… Място има — каза тя засрамено.

— Не — отговорих, — отбих се пътьом… Ще остана ден-два… Исках да посетя гроба на нашата майка…

Нашата майка!… Изричайки тези думи, сърцето ми пърхаше като птиче. Мислех, че тези думи ще окажат въздействие. Ще се пробуди у Афифе съвместното ни детство, когато спяхме в един креват… Не. Афифе сбърчи вежди.

— Още не сме направили камъка — обясни тя. — Малко е срамно от хората, ама…

Не намерих какво да отговоря… Казвайки ми „Аллах със спокойствие да те дари“, сестра ми напусна стаята.

Тази сутрин потърсих гроба на мама, намерих го… Показаха ми занемарен гроб без камък в занемарено, сумрачно място на гробището.

Седях там с часове. Припомних си миналото — от деня, когато татко свиреше на уд в затвора, до деня, когато се разделих с мама.

Като дойде време да си тръгна оттам, с горчива усмивка казах:

— Имал съм право, мамо. Още почти дете, роптаех, казвайки ти „В живота аз съм от победените, мамо…“. Не вярваше, смееше се… „Ти още по-хубави дни ще видиш, Кенан!“ — отговаряше ми тя… Виж и ти хубавите ми дни, майчице… Сега, в единия край на това гробище, завиждам на твоето спокойно и достойно щастие, майчице…

Шест месеца по-късно в един от измирските вестници бе публикувано следното съобщение:

„С тъга научихме, че вчера се е самоубил Кенан бей, племенник на по-предишния кмет на общината Саиб паша. Изтерзаният от нервно разстройство Кенан бей от няколко месеца бе избрал самотата в лозето на вуйчо си в Бозяка. Беше интелигентен и родолюбив младеж. Беше един истински маестро. Огромна загуба е да умреш млад, когато си в разцвета на силите си да сътворяваш.“

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/7040

Издание:

Решат Нури Гюнтекин. От устните до сърцето

Турска. Първо издание

ИК „Рива“, София, 2010

Редактор: Росица Ячкова

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-954-320-309-3

Тази книга се издава с подкрепата на Министерството на културата и туризма на Република Турция в рамките на Проект TEDA.

Харун ар-Рашид (786–809) — халиф от династията на Абасидите. По негово време Халифатът достига своя разцвет. Образът на Харун ар-Рашид е идеализиран в приказките „Хиляда и една нощ“. — Б.пр.