Решат Нури - От устните към сърцето

Бях си подготвил думите, които, видя ли я, щях да й кажа. Не намирах сили обаче дори да й помогна да слезе от кабриолета, камо ли да й продумам нещо. Отправи се към дървото, под което вече я чаках.

Първа тя проговори. Играеше си със синджира на чантата и извърнала глава встрани, се взираше в Мармара, в островите.

— Прощавате ми, че не отговорих на вашите първи две писма, господине, нали? Да се срещаме вече не е много редно… От третото ви писмо разбрах, че страдате много. Освен това пишете, че ще ми кажете важни неща… Ето защо изпълних волята ви, господине… Дойдох тук…

Ламия съвсем си беше като предишното простодушно Грозденце, нежното, свенливо, състрадателно малко момиче от лозята на Бозяка. Но въпреки това поведението й бе тъй неразгадаемо, тъй необяснимо, че прекършваше цялата ми смелост. Не намирах думите, които да й кажа.

Какво ли не говорех преди малко на въображаемата, отпуснала тежестта на тялото си върху раменете ми Ламия, чийто дъх бях усетил върху устните си. Как биеше сърцето ми! В думите й ли имаше нещо, което пречупваше надеждата ми? И това не беше… И не беше ли добър признак, че след като не отговори на двете ми писма, на третото прие моето желание и дойде да ме види?

Да, външно нямаше някаква причина да изпадам в безнадеждност. Сам си се притеснявах за всичко това. Но какво да се прави — логиката е едно, чувството — друго… Заговорих на пресекулки, сякаш още отсега огънят на поражението бе обхванал сърцето ми. Разказах за всичките си страдания, за всичките си копнения… Но не можех да придам желаната от мен пламенност на гласа си, на думите си. Студеното настръхване на тялото ми не преминаваше, думите замръзваха върху устните ми, думите ми приличаха на банална лъжа.

Напразно търсех в очите й следа от мечтателност, от нежност и състрадание. Ламия не отговаряше, слушаше мълчаливо, все още загледана в далечината. Постепенно започвах да разбирам причината за неспокойството, което не изчезваше от душата ми, което смразяваше думите върху устните ми. Ламия не ме разбираше. Душите ни вече бяха чужди една на друга. Щях да се зарадвам, ако забележех у нея поне малко гняв и омраза… Защото това би подсказало, че все още си спомня, че все още не е угаснала онази стара лятна илюзия.

Навремето бях присъствал на последното дело на осъден на смърт престъпник. Насочих вниманието си към обвиняемия, когато съдебният състав се оттегли да вземе окончателното си решение. Беше млад мъж, неизгубил надежда за живот. Съдебният състав се върна със злокобна сериозност, като при траурно шествие. В залата не се чуваше дори дишането. Пак бях погледнал към младия обвиняем, изправяше се на крака, все още изпълнен с надежда. Но щом погледна към устата на готвещия се да заговори председател, надеждата му внезапно секна. В тази секунда младият мъж бе осъзнал, че ще умре.

Бях казал последната си дума. Ръцете ми, протегнати като в гореща молитва, трепереха. Кратка тишина се настани помежду ни. Когато Ламия се накани да ми отговори, затворих очи и опитвайки се да се усмихна, казах:

— Няма нужда…

Тялото ми бе завладяно от болезнено изтощение. Ламия се изправяше с намерение да си тръгне… С последна надежда продумах:

— Ламия ханъм, не остана ли и най-малка следа в сърцето ви от нашата любов?…

С горчива усмивка в крайчеца на устните си Грозденцето отговори:

— Че ние не се обичахме, Кенан бей, това беше преходен летен сън. Беше ли той нещо друго, освен изтънчено забавление за сърцето? Какво общо има това със сърцето?!

Унизено сведох глава, не отговорих. Ламия бе поела към очакващия я на главния път кабриолет. Извърна се, погледна ме и чух да казва „Довиждане“.

Надеждата не умира. Размишлявайки, си измислих утеха. Казвах си: „Възможно е не всичко в нейното сърце да е угаснало завинаги.“ Забелязах върху устните й болезнена усмивка, докато изричаше последните си думи „нима беше друго, освен кратка, изтънчена авантюра на сърцето“. Възможно е да ми е обидена. Възможно е да означава, че с времето не е умрял споменът за изтърпените страдания, които с такова упорство й причиних. Възможно е тъкмо затова да говори за тези неща. Ако е така, значи всичко е умряло. Възможно е някой ден… Кой знае… Да, надеждата не умира…

12 септември

Във вечерния мрак се бях подпрял на едно дърво. Когато сред пътниците, слезли от последния параход, съзрях Ведат, ускорих крачките си. Забързано преминавах край него. А той ме хвана за ръката.