Решат Нури - От устните към сърцето

Нямах надежда, че ще видя Ламия… Мислех си, че живее в друг свят… Когато през ума ми минеше мисълта за възможността някой ден, на някое най-неочаквано място да я срещна случайно, си казвах: „Невъзможно е, аз не бих издържал вълнението на този миг.“

Днес, когато с Грозденцето се погледнахме очи в очи, когато най-неочаквано държах в прегръдките си своето дете, не бях изпитал нищо друго, освен мъчително объркване. После, в минутите, когато стояхме един срещу друг, страхът да не излезе наяве тайната ми бе стиснал сърцето ми като в менгеме. По-късно обаче, докато с Ведат седяхме в онова хладно и немноголюдно казино, в сърцето ми започна да се заражда дълбока радост. Тази радост, също като напиването, нарастваше от минута на минута; преоткривах наново, в пълната й мощ, насладата, която от месеци беше изчезнала, насладата да живееш.

По време на разговора ни подразбрах от Ведат някои нещица за Ламия. При сбогуването ни приятелят ми попита кога заминавам.

Усмихнато му отговорих:

— Знаеш, че мястото, където мога да ида, не е конкретно… Имам такава идея, такова желание… Но кога? Оставил съм го на случая…

Късно е. Не ми се спи. Не е ли грях такава щастлива нощ да бъде прекарана в сън? Отново намерих Ламия… Убеден съм, че онази стара лятна любов е жива още в сърцето на Грозденцето. Възможността да я видя отново до няколко месеца, дори вероятно до ден… Ех, че е прекрасно… Напразно, напразно бях престанал да вярвам в живота…

17 август

Горещ летен ден е… Под заслепяващата светлина на обедното слънце лозята се простират докъдето поглед ти стига… Отсрещните скали горят със специфичния отблясък на разтопен метал… Над локвите се стеле омара… Прозорците на кулите са затворени…

С Грозденцето, което вече ще бъде мое завинаги, сме до кладенеца. Керем, най-старият доверен свидетел на нашата любов, пак бавно го обикаля. Мебруре спи в люлката, в която преди четири години лежаха Фикрет и Семиха, в затворената й ръчичка все още има смачкана чепка грозде… Дали защото е гроздобер? Дъщеря ми много обича грозде. Като птичките е, не яде нищо друго, освен грозде…

Китките й, вратлето й, лицето й, къдравите й коси са вечно изцапани от грозде… Когато целувам дъщеря си, устните ми залепват, бузките й са с аромат на грозде, с вкус на грозде…

Преди малко обикаляше кладенеца върху сигурния гръб на Керем. Сега се умори. Водата се излива с хладно бълбукане в мраморния басейн. Седнала до мен, Ламия обляга глава на рамото ми, обвива ръце около врата ми…

Върху устните й — някакъв сън, пораждащ усмивка в полупритворените й зелени очи… Сенките на терпентиновите дървета играят върху луничавите й страни…

Бавно се протягам към басейна, вземам чепка грозде от водата… От мокрите ми пръсти се поръсват няколко капки върху лицето й. Грозденцето се събужда с трепването на уплашено дете, гледа ме в очите…

Протягам чепка грозде към устните й.

— Сега разбра ли, Грозденце, защо щом се оженихме, веднага дойдохме в Измир, в Бозяка? — казвам аз. — Никъде другаде нямаше да можем тъй силно да усетим тази прелестна лятна любов.

Ламия ме разбира толкова добре, че не вижда необходимост да отговори, само вглъбено ме гледа в лицето. А аз продължавам объркано да говоря за нещата, които е преживяло сърцето ми.

— И миналата година бях тук, Грозденце… Да беше видяла в какво състояние бях миналото лято… Нито една есен не бе съсипвала тукашните места така, както твоето отсъствие… Слънцето изгряваше морно още в зори, луните жълтееха като мъртвешки лица… Не беше останало нито ухание из лозята, нито цвят по дърветата… Денем обикалях под слънцето прашните пътища, полягах в ровини, пълни с храсталаци и суха трева, привечер прибирах вкъщи изнемощялото си тяло, дрехите и лицето си, посипани с прах и пръст… Спомняш ли си дъждовната вечер, в която се разделих с теб, Грозденце?… Разделихме се край вашето лозе… Ти прескочи стобора, плачейки, се отдалечаваше… Виждах как гасне в мрака на градината слабото зарево на твоята руса коса. Ако не бях те намерил пак, Грозденце, ако…

Шум от колелета ме изтръгна от моята вцепеняваща, наподобяваща потъване фантазия. Надигнах се стреснато и поех право към пътя. Когато в кабриолета съзрях черния чаршаф на Ламия, сърцето ми внезапно се сви. Несъмнено изгубвах онази красива надежда, тласкаща ме към най-лудите ми мечтания.

Ламия бе съвсем прежълтяла, ръцете й трепереха, докато отваряше чантата си, за да плати на кочияша.