Решат Нури - От устните към сърцето

Аз се засмях:

— Какво чудесно сравнение, Ведат.

Вдъхвайки хладния, влажен въздух на Тюнел, той отговори:

— Ако питаш мен, в жарките летни дни Истанбул си няма по-прекрасна вила от Тюнел… Ако зависеше от мен, щях да прекратя пътуванията през него… Като начало бих отворил вратите… Да се поразхладят бедняците… Ей богу, нито на парк прилича, нито на Гьоксу, нито на Чамлъджа… Колко прекрасно ще е да се разхождаш в тая прохладна тъмнина… Днес доста се уморих, Кенан. Трудно е да се работи в горещината. А и още не съм приключил… Преди половин час излязох от болницата… Сега тичам към лекарския кабинет… Ти накъде?…

Направих неясен знак с ръка.

— На никъде… Обикалям… Малко въздух да глътна…

Смесихме се с тълпата, излязла от Тюнел… Ведат ме подхвана за ръката. Протегна другата си ръка към дразнещата светлина, която сякаш трептеше пред очите ни, току-що отървали се от тъмнината на булеварда.

— Хубаво си решил да се поразходиш на въздух, Кенан — каза той. — Искам да ти предложа нещо… Хайде пък днес и аз да се поразсея… Вчера открих един нов парк в Бомонти… Понеже хората все още не са свикнали с него, там е пусто… Но е кътче от рая, драги мой… Толкова е красиво, толкова е прохладно… Ще изпием по бира, ще си прекараме там времето. Какво ще кажеш?

— Да, но преди малко говореше за пациентите си.

— Ама че си човек… Много благодаря, но моите пациенти и да изчакат един ден, няма да умрат… Съгласен ли си? Виж, всъщност скоро ще се разделим… Ще бъде нещо като сбогуване.

След раздялата със съпругата ми бях станал кротък човек с мек нрав. Накъдето ме победяха, натам потеглях, същинско дете.

— Хубаво, да вървим.

— Само че за две минути трябва да свършим една работа… Отскачаме до лекарския кабинет… Чакам известие и… Ти ще ме изчакаш пред вратата… Влизам и излизам на секундата…

— Добре, хубаво… От теб завися, Ведат…

След четири-пет минути стигнахме до лекарския кабинет на Ведат. Приятелят ми каза:

— Ти не се мори, ей сега се връщам… — И бързо се изкачи по стълбището.

Обикалях по тесния, сумрачен коридор пред вратата, чаках Ведат, разглеждайки снимките на някакво фотографско ателие… След няколко минути приятелят ми се провикна най-горе от стълбището:

— Кенан, умолявам те, качи се за малко… Изникна нещо неочаквано… Ще ме поизчакаш малко…

— Да не те притеснявам… Както и да е… Друг ден ще отидем… Пусни ме да си вървя… — отговорих аз.

Ведат бе слязъл до средата на стълбището. Продължаваше с настояванията:

— Невъзможно… Ако постоиш половин час в чакалнята… Ангажиментът ми може би няма да отнеме и толкова…

Ща не ща, изкачих се горе. Ведат ме покани в чакалнята, заотваря прозорците, за да нахлуе вятър откъм морето, поръча ми кафе, предложи ми цигара, разпръсна пред мен илюстровани списания.

— Отдавна лекувам гърлото на едно детенце… Веднъж на два дни го посещавам в дома им… Днес майка му го е довела тук… След малко си тръгват…

Оставяйки ме сам, Ведат бе влязъл в кабинета си. Зарязах списанията на масата, подпрях ръце на прозореца и замислено се загледах в Босфора.

Не знам колко време бе минало. Но ангажиментът на Ведат се проточи. Бях започнал да позадрямвам пред ленивата и уморителна лятна гледка.

Ненадейно в стаята се чу лек шум, част от илюстрованите списания се хлъзнаха от масата на пода. Извърнах глава. Видях три-четиригодишно дете. Беше се промъкнало тук през полуоткрехнатата врата на кабинета и изтегляйки края на покривката, бе съборило списанията на пода. Поуплаши се от стореното и гледайки неодобрително, се готвеше да избяга.

Постарах се да не го изплаша, отидох до него, улових го за тъпичката китка и казах:

— Няма нищо, момичето ми, да ти подам ли картинките?

Свеждайки русата си къдрава главичка, детето криеше личицето си и не издаваше звук. Хванах го за ръчичките, поисках да го взема в прегръдките си. То, усетило намерението ми, седна на пода и с една ръка прегърна края на масата. Тогава и аз седнах на пода до него, лекичко го хванах за брадичката и повдигнах лицето му… Бе боязливо дете с изящно, нежно лице и тъмносини очи… Все още не издавеше и звук, само ме гледаше с потрепващите си очи.

Не се разсърди, когато го взех в прегръдките си. Седнахме на дивана до прозореца. Започнах да му показвам снимките в списанията. Бързо свикна с мен. Но не продумваше.

Помислих си: „Вероятно това е малкият пациент, за когото бе споменал Ведат.“ Гледайки лицето му, усетих как съвсем безпричинно се натъжих.