Решат Нури - От устните към сърцето

— Колко тъжно, Джавидан, видя ме на вратата на спалнята си, по-точно на нашата спалня, и реагира, сякаш си видяла непознат, сякаш си видяла среднощен крадец… Интуитивно пожела да покриеш с ръце шията и косите си… А какво по-естествено от това да вляза в тази стая?… Не мислиш ли и ти като мен? Не е ли тъжно, не е ли много тъжно, Джавидан?…

Жена ми се бе посъвзела. Лицето й се обвиваше в предишната застиналост, внимателно наблюдаваше моето лице, поведението ми, опитвайки се да разбере какво искам.

Моето голямо решение ми бе вдъхнало ангелско спокойствие и смиреност. В душата ми нямаше и помен от тревога, от колебание. Усещах единствено дълбоката тъга, придаваща тежест на думите ми и трептене на гласа ми.

— Ще ми позволиш ли, Джавидан, да вляза за малко? — попитах аз.

Не ми отговори директно, а сбърчвайки леко вежди, попита:

— Мога ли да узная, Кенан бей, какво желаете?

Бях седнал на стола до вратата.

— Твоето щастие, Джавидан — отговорих аз. — Кълна се, че сега не мисля за нищо друго, освен… Да поправя твоя разбит от мен живот… Да сложа най-сетне край на злините, които ти причиних…

Гласът ми потреперваше с такава дълбока тъга, че Джавидан не се усъмни в моята искреност. Тази убеденост обаче предизвикваше у нея яростен бунт, карах я да губи предишното си привидно спокойствие.

— Благодаря, че така ме разбирате… Само че с ваше позволение и аз имам да ви казвам нещо… Някои неща са се счупили толкова лошо, че по никакъв начин не могат да бъдат поправени.

Леко повдигнах ръка, прекъсвайки думите на Джавидан, и с горчива усмивка казах:

— Позволи ми… Знам, Джавидан, и аз знам, че с думи, с клетви, с обещания, с молби не ще се сложи край на това нещастие… Не съм чак такова дете… Тази вечер съм ти донесъл един сигурен лек, Джавидан!…

Жена ми ме гледаше, често премигвайки с очи, и се разтрепери, тъй като не проумяваше какво ще кажа.

— Днес, докато разговаряхте с Намък Бехчет в беседката, аз бях наблизо… В един ъгъл на тамошната кухня… Чух част от разговора ви.

Тези ми думи подействаха на Джавидан като камшик, тя рязко повдигна глава. И с горд, презрителен поглед изрече:

— Какво красиво, какво благородно поведение Кенан бей! Коя велика истина ви разкри вашето благородно любопитство?

А аз пак със същото тъжно спокойствие продължих:

— Открих лек срещу злото, което ти сторих, Джавидан. Най-много се боях от едно-единствено нещо… Да не би, въпреки всичко, все още да ме обичаш малко… Тогава вечно щеше да си нещастна… Сега обаче съм сигурен… Можеш да бъдеш щастлива с друг. Отново ще можеш да свиеш свое гнездо… Млада си, красива си, имаш немалко достойнства… Защо да си съсипваш живота с човек като мен — невзрачен, зъл, жалък?… Аз съм свършен човек, Джавидан… Дано изкуството ми, цигулката ми поне да са те дарявали с една мечта. Цялата ми същност е затворена в един красив глас… Сега и той замлъкна… Аз страдам от неизличима душевна болест… Тази болест от месец на месец, от ден на ден става все по-остра… Може би нашата раздяла ще се отрази добре и на мен… Сега разбираш какво искам, нали? Надеждата да те спася ще бъде за мен последна моя утеха.

Джавидан бе седнала на нисък стол, бе стиснала главата си с ръце. Лицето й изобщо не се виждаше, слабият светлик на кандилото потрепваше в разпилените й коси. Бавно се приближих до нея. И с ласкав глас, сякаш убеждавах дете, казах:

— Съгласна си, нали, Джавидан?

Исках да галя косата й, да целувам ръцете й, да я моля. Раменете на съпругата ми лекичко се разтърсваха от риданията й.

— Добре, Кенан… Както искаш.

Повече не се осмелих да кажа нищо. Когато излязох в тъмната софа, за миг се подпрях на стената. Бях като излязъл от стаята на болен, изпуснал сетния си дъх.

20 юли

Днес в Тюнел 35 35 Тюнел — една от най-старите подземни железници в Европа, построена в Истанбул през 1875 година. — Б.пр. срещнах случайно доктор Ведат. Приятелят ми, щом ме видя, се изненада:

— Каква невероятна случайност, Кенан — каза той. — Бях чул, че си заминал за Измир… Значи все още си тук…

— Ще замина скоро… Но по всяка вероятност на друго място, не в Измир.

— Къде?

— Още не съм решил.

Ведат ме погледна, понечи да каже нещо. Ала незнайно защо се отказа. И продължи в типичното за него иронично, весело настроение:

— Ще ти препоръчам да избереш някое по-прохладно място. Тази година лятото е същински ад… Веднъж през тези месеци ми се случи път към Румъния… Ах, че прекрасно, скъпи мой… Не мога да ти опиша… В сравнение с нея Тюнел е едно нищо…