Решат Нури - От устните към сърцето

Това й поведение ми вдъхна смелост. За пръв път я хванах за ръката. Сторил го бях инстинктивно. Мислех, че ще се уплаши, че ще се разсърди. Ламия обаче не си отдръпна ръката, остави я в дланта ми със стеснително покорство, вдигна към мен очите си. Тези очи, този поглед бяха различни от всеки друг път. „Ведат бей — каза ми тя, — ако още ме искате, вече мога да ви отговоря… Болестта ми премина… Сигурна съм. Ако не беше преминала, днес непременно щеше да се повтори… От старото ми приключение в душата ми не е останала и следа…“

Любовта на младото момиче, родена от далечния звук на цигулката в една лунна лятна нощ, пет години по-късно беше угаснала в същите тези звуци.

2 декември

Тази сутрин се зарадвах, като видях, че времето е свежо и топло като през пролетен ден. Можеше да зърна още веднъж дъщеря си, за да не прекарам напразно последния си ден в Истанбул. Сега те живееха в една вила между Хисар и Бебек. През ясните и топли дни жена на средна възраст водеше Мебруре в градината за деца в Бебек.

През този сезон градината е доста пуста. Няма никой друг, освен бавачките с бели престилки, извели децата на разходка, и накацалите птици, търсещи изронени остатъци от храна посред сухите листа.

От деня, в който случайно съзрях Мебруре сред тези деца, често посещавах градината. Сядах на пейка в някой безлюден край на градината и чаках да се появи. Към обяд дъщеря ми, движейки се пред бавачката си в червено мини автомобилче, пристигаше заедно с куклите си.

Мебруре е боязливо дете… Не се осмелява да се присъедини към децата, които се гонят, катерят се по дърветата и се боричкат… Забавлява се, като ги наблюдава отдалече…

Бавачката й понякога се унася в приказки с другите прислужнички… Мебруре се приближава към пейката, на която седя… Между нас съществува тайно приятелство, без да си говорим. Гледа ме уплашено, когато закачам някое клонче на автомобилчето й, до което тя не може да стигне поради ръста си, когато пълня с пясък кофичката й, и се смее. Нежно погалвам косата й.

Един ден дъщеря ми ме накара да заплача като дете. Бавачката й пак бе се присъединила към останалите прислужнички. Мебруре бе седнала върху пясъка на едно отдалечено място, него ден люлееше куклите си в малка люлка вместо в мини автомобилчето. Бавно се приближих до нея. Толкова бе заета, че не ме забеляза.

Мебруре приспиваше куклите си с грижовността на една мини майка, с нежното си гласче им пееше онази стара приспивна песен, приспивната песен на майка й, която изпълнявах на цигулка в Бозяка.

Значи от времето, когато дъщеря ми се е родила като сираче, всяка вечер е била приспивана с тази песен.

Днес в градината видях нещо необичайно. Децата и бавачките се бяха скупчили насред градината и разгорещено спореха за нещо. Забелязах, че двайсетинагодишно момиче ме посочи. Всички глави се извърнаха. Една пълна, държаща се нахално прислужница арменка, която бе привикнала да ме вижда там, се засмя и се приближи до мен.

— Извинете, бейефенди, имам една молба — подхвана тя. — Бавачките и осем-десетгодишните деца си бяха организирали, като забавление, чудно състезание… Бяха накичили с последните, съхранили се в градината цветя малчуганите, участници в състезанието… Ала така и не успели да се разберат по какъв начин да определят различните етапи на състезанието… Помежду им избухнала разправия…

Накратко, искаха да ме назначат за съдия. Молеха ме за това. Усмихнато приех. Малчуганите започнаха един по един да минават пред мен. Бяха четири-петгодишни красиви дечица. Хващах за ръцете всяко от тях, вдигах го във въздуха и после го оставях на земята.

Като усетих, че наближава редът на Мебруре, съвсем явно се развълнувах. Мислех си, че щом доближа лицето на дъщеря си до моето, няма да мога да запазя самообладание. Че все някой жест ще издаде тайната ми. Напълно еднаквите ни тъмносини очи щяха всичко да кажат… Това внезапно ми напомни за „Черните звезди“, за нещастния принц, ослепил се с нажежено желязо, за да не познае сред всички девойки своята любима…

За да прикрия сбралите се в миглите ми сълзи, затворих очи, не можах за последен път да погледна дъщеря си…

Утре тръгвам за Измир. От там, без да се задържам, ще ида в Сейдикьой. Не понасям повече самотата си… Последната ми надежда е сестра ми Афифе… От години животът ни минава разделено… Но какво значение има? Тя ми остана единственият скъп спомен от миналото… Ще заприличам на човек, завърнал се при огъня на огнището след притеснително нощно пътуване сред снежната виелица. Ще затворя очи, докато моята сестра ми говори за миналото, за мама, за бедняшката ни къща в Тилкилик… Отново ще се озова в атмосферата на ония дни… Тъжният и достоен покой на детството ми пак ще се промъкне в душата ми… От душата ми ще се изличат безсмислените надежди, болестните вълнения, бурните страсти на последвалите години… Усещането за време ще секне… Нищо няма да чувствам, най-вече нищо няма да чувам… Ще се посветя доброволно на закрилата на душата си. Ще стана безцелен, безчувствен, достоен и щастлив като мъртвец… Такова душевно спокойствие очаквам сега да получа от сестра си.