Джефри Арчър - Соломоново решение

През август съпругата и децата на Марио заминаха за Флоренция и им беше доста трудно да обяснят на бабите в семейството защо тази година Марио няма да може да се види с тях.

Освободиха Марио от затвора „Норт Сий Кемп“ на 1 септември, понеделник, в девет часа.

Пред вратата го чакаше синът му Тони в червеното ферари. Три часа по-късно Марио стоеше на входа на ресторанта си, за да поздрави първите клиенти от новия сезон. Някои от постоянните посетители не пропуснаха да отбележат, че е отслабнал с поне няколко килограма по време на почивката и изглежда позагорял и в добра физическа форма.

Шест месеца след освобождаването на Марио от затвора един току-що издигнал се заместник-началник реши да направи проверка на място в пералнята „Марко Поло“. Изпратиха Денис, който с вече обиграно око прегледа счетоводните документи и много бързо установи, че Марио изпраща всеки ден само по 120 покривки и 300 салфетки, въпреки че популярността на ресторанта не беше намаляла. Как успяваше да се справи този път?

На следващата сутрин Денис паркира шкодата си в една странична улица, пряка на Фулам Роуд, откъдето имаше видимост към входа на ресторанта, а в същото време оставаше незабелязан. Беше убеден, че господин Гамботи ще използва услугите на поне още една фирма за пране, но за негово разочарование единствената кола, която докара чистите покривки и отнесе мръсните, бе на „Марко Поло“.

Господин Картрайт се върна в Ромфорд към осем вечерта съвсем объркан. Ако беше останал до полунощ, щеше да види, че няколко келнери напускат ресторанта с огромни спортни чанти, от които стърчат дръжките на ракети за скуош. Да сте виждали италиански келнер, който играе скуош?

Персоналът на Марио не само нямаше нищо против, но дори с удоволствие прие предложението на шефа си жените им да спечелят малко допълнителни пари, като перат част от покривките, още повече че господин Гамботи снабди всяка от тях с чисто нова перална машина.

Резервирах си маса за обяд „При Марио“ още първия петък след излизането ми от затвора. Той ме чакаше на входа, за да ме приветства, и ме заведе до обичайната ми маса в ъгъла до прозореца, все едно не бях отсъствал толкова време.

Марио не си направи дори труда да ми донесе меню, тъй като жена му се появи от кухнята с огромна чиния спагети и я остави на масата пред мен. Синът им Тони вървеше след нея с димящ супник със сос „Болонезе“, а Мария завършваше процесията с голямо парче сирене „Пармезан“ и ренде.

— Бутилка „Кианти класико“ — предложи Марио. И докато изваждаше тапата, додаде: — От заведението е.

— Благодаря ти — рекох аз и вече по-тихо добавих: — Директорът на „Порт Сий Кемп“ ме помоли да ти предам поздравите му.

— Горкият Майкъл — въздъхна италианецът, — тъжно е неговото всекидневие. — Само си представете, що за живот е това да се храниш почти всеки ден с млечен гювеч и крем с грис за десерт? — Усмихна се, докато наливаше виното. — Предполагам, вече се чувствате като у дома си, маестро?

Ако искаш да пречукаш някого — сподели с мен един ден Карл, — не го прави в Англия.

— Защо? — попитах невинно.

— Шансовете ти да се измъкнеш са много малко — предупреди ме моят колега по затвор, докато обикаляхме карето за разходка. — Много повече възможности имаш в Русия.

— Ще гледам да не го забравя — уверих го аз.

— Познавам един твой сънародник — продължи Карл, — който се измъкна, но плати известна цена.

„Другаруване“ се наричат ония 45 минути, през които те пускат от килията ти. Ако искаш, можеш да ги прекараш на приземния етаж в помещение с размерите на баскетболно игрище, където да си побъбриш, да поиграеш тенис на маса, да гледаш телевизия, или да излезеш да се разходиш на чист въздух на двора — пространство с големината на футболно игрище. Макар да бе опасано със седемметров зид и бодлива тел отгоре и единственото, което можеш да видиш, е небето, за мен тази разходка бе най-прекрасният момент от деня.

Докато лежах в затвора „Белмарш“, място за задържане със строг режим от категория А в югоизточната част на Лондон, бях заключен в килията си по двайсет и три часа в денонощието (опитайте се да си го представите само). Пускат ви колкото да си вземете обяда (пет минути), който изяждате обратно в килията. След пет часа отивате да си вземете вечерята (нови пет минути), тогава ви връчват и пластмасова торба със закуската за следващия ден, за да не се налага да ви пускат и на другата сутрин. Единственото друго многоочаквано излизане навън е за „другаруването“, което поради липса на достатъчно персонал (а това се случваше поне два пъти седмично) може и да бъде отменено.