Джефри Арчър - Соломоново решение

Когато Дик напусна след половин час хотела в Санкт Петербург, беемвето на министъра го чакаше пред входа, за да го закара до летището. При отварянето на вратата, за да се настани на задната седалка, с изненада установи, че вътре го чака Ченков. Бяха се разделили само преди час след сутрешната си среща.

— Проблем ли има, Анатолий? — тревожно попита англичанинът.

— Напротив — успокои го Ченков. — Преди малко ми се обадиха от Кремъл и реших, че е по-добре да ти го кажа лично, разговорът не е дори за моя кабинет. Президентът ще бъде в Санкт Петербург на шестнайсети май и даде да се разбере, че иска да присъства на церемонията при подписването на договора.

— Което значи, че имаме само три седмици, докато подготвим окончателния вариант.

— Тази сутрин ти ме увери, че остава да се изчистят някакви малки подробности. — Министърът извади първата си пура за деня и замълча, докато я запали. — И така, скъпи приятелю, очаквам да те видя отново в Санкт Петербург след три седмици. — Репликата прозвуча свойски, но истината е, че трябваше да минат близо три години, преди двамата мъже да достигнат това ниво в отношенията, и ето че оставаха само три седмици, докато действията им се увенчаят с успех.

Дик замълча, защото мозъкът му активно работеше по посока на това какво още трябваше да направи със слизането си на летище „Хийтроу“.

— Какво възнамеряваш да предприемеш, след като подпишем договора? — попита Ченков и наруши мислите му.

— Да участвам в търг за почистването на града, защото е ясно, че който получи тази концесия, ще направи много пари.

Министърът сбърчи чело.

— Никога не повдигай този въпрос — рече той сухо.

— Проблемът е много деликатен.

Дик мълчеше.

— И послушай съвета ми, никога не пий от водата, която тече в чешмите. Миналата година загубихме безброй наши граждани, които се заразиха от… — министърът реши, че не е подходящо тъкмо той да издава тази тайна, която между другото известно време човек можеше да научи от заглавните страници на всеки западен вестник.

— Колко е това безброй? — попита Дик.

— Николко — отговори министърът. — Такава е поне официалната информация на министъра на туризма — додаде, докато колата спираше пред двойната червена линия на входа на летище „Пулково II“. — Карл, занеси багажа на господин Барнзли до гишето, а аз ще те чакам тук.

Дик се наведе и се здрависа за втори път тази сутрин.

— Благодаря ти за всичко, Анатолий — рече той. — Ще се видим след три седмици.

— Бъди жив и здрав, приятелю — пожела му Ченков и го изпрати с поглед.

Бизнесменът се яви на гишето за заминаващи един час преди полета за Лондон. В този момент женски глас съобщи по високоговорителя на летището:

— Последно повикване за полет 902 до „Хийтроу“ Лондон.

— И друг полет ли има до Лондон сега? — попита Дик.

— Да — отговори мъжът зад гишето. — Полет 902 закъсня и в момента тъкмо затварят вратите.

— Можете ли да ме качите? — попита Дик и плъзна на плота банкнота от хиляда рубли.

Самолетът, с който пътуваше Дик, докосна пистата на „Хийтроу“ след три часа и половина. Щом взе багажа си от лентата, той забута количката към изхода, над който висеше надпис „За пътници, които нямат нищо за деклариране“, и излезе в залата на пристигащите. Стан, неговият шофьор, вече го чакаше и бъбреше с другите шофьори, повечето от които държаха високо вдигнати табели с имена. Щом видя шефа си, Стан избърза напред и го освободи от товара на куфара и малката чанта.

— Вкъщи или в офиса? — попита Стан, докато се насочваха към паркинга.

Дик погледна часовника си. Беше малко след четири, затова каза:

— Вкъщи. Ще поработя в колата.

Ягуарът на Дик още не беше напуснал паркинга по посока на „Вирджиния Уотър“, когато Дик набра телефона на офиса си.

— Кабинетът на Ричард Барнзли — отговориха отсреща.

— Здравей, Джил, аз съм. Успях да взема по-ранен самолет и сега пътувам към дома. Има ли нещо, за което би трябвало да се безпокоя?

— Не, всичко е спокойно — отвърна Джил. — Чакаме да научим как вървят нещата в Санкт Петербург.

— От добре по-добре. Министърът иска да съм отново там на шестнайсети май, за окончателното подписване.

— Но дотогава има по-малко от три седмици.

— Което означава, че трябва да се размърдаме. Затова свикай борда за първата възможна дата следващата седмица и ми уреди среща със Сам Коен утре рано сутринта. Не мога да си позволя никакви изненади в последния момент.