Джеймс Клавел - Вихрушка

Пешади беше намерил укритие в един от останалите му верни танкове и успя да задържи кулата и цялата радиовръзка. Без колебание той поведе войниците си в контраатака и бързо изтика бунтовниците от хангарите и казармените помещения. Разбрали, че нападението е обречено на провал, войниците и обслужващият персонал на базата незабавно декларираха своята дълбока и историческа привързаност към Пешади и шаха, грабнаха захвърленото си доскоро оръжие и с усърдие се заеха да преследват „врага“. Все пак малцина от тях стреляха на месо и полковникът го знаеше. Въпреки това той остави един от изходите неохраняван и позволи на част от нападателите да се оттеглят. Единствената му категорична заповед, дадена само на най-верните му подчинени, гласеше следното: „Открийте моллата Хусаин и го ликвидирайте!“

Но Хусаин все пак успя да избяга.

— Говори полковник Пешади — разнесе се гласът на командира по всички високоговорители в базата. — С помощта на Аллаха врагът е разбит. Благодаря на всички войници, които останаха верни на правителството. Незабавно да се приберат телата на хората, загинали геройски в името на Аллаха, да се преброят и да ми се докладва. Същото се отнася и за телата на противника. Лекарите да окажат спешна помощ на ранените. Аллах акбар, Аллах акбар! Наближава времето на вечерната молитва. Тази вечер аз съм молла и аз ще ръководя вашите молитви. Да присъствуват всички, които желаят да отправят своите благодарности към Бога!

Тримата в бунгалото на Старк мълчаливо слушаха тази реч. Мануела им превеждаше, тъй като полковник Пешади говореше на фарси. Настъпи тишина, нарушавана само от тихото пропукване на репродуктора. Гъст облак дим беше надвиснал над базата, въздухът вонеше на война и смърт. Мъжете отпиваха от чашите си, в които имаше водка и консервиран портокалов сок, Мануела пиеше само минерална вода. Помещението беше приятно затоплено от малка газова печка.

— Много любопитно — промълви тя, опитвайки се да не мисли за убитите, нито пък за Старк, останал далеч в Бандар-е Делам. — Пешади нито веднъж не каза „Да живее шахът“, сигурно е страшно уплашен, въпреки победата!

— На негово място и аз бих се уплашил — сви рамене Еър. — Дори нещо по…

Телефонът за вътрешна връзка издрънча и всички подскочиха. Еър вдигна слушалката.

— Ало?

— Майор Чангиз на телефона. А, капитан Еър, тъкмо вас търся! Имаше ли нападение откъм вашата страна? Какво стана там?

— Нищо. Тук нападение нямаше.

— Слава Богу! Тревожехме се за вашата безопасност. Сигурен сте, че нямате убити и ранени, така ли?

— Доколкото знам, нямаме.

— Слава Богу! При нас са доста. За щастие нямаме ранени врагове.

— Нито един?

— Нито един. Ще ви моля да не споменавате нищо за току-що приключилия инцидент по радиото, капитане. Въпрос на военна тайна, вярвам, че ме разбирате.

— Напълно, майоре.

— Добре. Моля ви да използувате честотата на базата. В името на сигурността ние ще прослушваме вашата. Моля да не използвате късовълновите си предаватели без предварително съгласуване с нас. — Еър усети как кръвта се качва в лицето му, но премълча. — Накрая ще ви помоля точно в двадесет нула-нула да сте готов за инструктаж при полковник Пешади, а всички правоверни на служба при вас да бъдат незабавно освободени за вечерната молитва, включително Есвандиари.

— Съжалявам, но Есвандиари ползува едноседмичен отпуск.

Ставаше въпрос за директора на местния клон на „Иран Ойл“.

— Добре, тогава пратете останалите под ръководството на Павуд.

— Веднага.

Разговорът прекъсна. Еър каза на останалите за какво става дума и излезе да предаде заповедта. Масил се притесни.

— Капитане! Ваше превъзходителство! Аз съм дежурен до залез-слънце. Очакваме двете машини 212 и…

— Заповедта се отнася до всички правоверни и трябва да се изпълни незабавно. Документите ти са наред, вече години работиш в Иран. По-добре да идеш, защото той знае, че си тук… Или имаш от какво да се страхуваш?

— Не, ни най-малко.

Еър видя как по челото на палестинеца избиха ситни капчици пот и каза:

— Не се безпокой, Масил. Ще те заместя, докато се върнеш. Сигурно няма да трае дълго.

Прие двата хеликоптера 212, изпрати екипажите да почиват и с нарастващо нетърпение зачака завръщането на Масил. Бавеше се прекалено дълго. Опита се да свърши някоя и друга рутинна работа, но скоро се отказа. Единствената мисъл, която го топлеше, беше фактът, че жена му и децата му са на сигурно място в Англия въпреки противното време, противната влага, противните стачки и още по-противното правителство там.