Джеймс Клавел - Вихрушка

Премаляваше й от тревога. За да я прикрие, тя се облегна на парапета и се загледа към морето и лодките.

— Докато спеше, намерих доктор Нът. Той каза, че може да те изпишат след няколко дни, утре, ако е наистина важно, но трябва да почиваш един-два месеца. На закуска Ногър ми каза, че се носи слух, че всички ще получим поне един месец отпуск, платен, не е ли чудесно? С него и с отпуска по болест ще имаме много време и ще можем да отидем у дома, а?

— Разбира се. Ще бъде чудесно.

Тя се поколеба, после се обърна и го погледна.

— Какво те тревожи, Конроу?

— Не съм сигурен, мила. Чувствам се добре. Не е от гърдите ми. Не зная.

— Доктор Нът каза, че известно време ще се чувстваш доста странно, мили, а Анди каза, че има голям шанс да няма инспекция, а самолетите определено ще дойдат утре по обед, нищо друго не можем да направим, и ти не можеш да направиш нищо… — Телефонът в стаята иззвъня и тя отиде да го вдигне, като продължи да говори: — … никой от нас не може да направи нищо повече от това, което правим. Ако успеем да се измъкнем, ние и нашите хеликоптери, знам, че Анди ще намери хеликоптери и екипажи за Касиги и тогава… Ало? О, здравей, мили…

Старк чу внезапното ахване и тишината, сърцето му се сви, после вълнението й избухна и тя извика към него:

— Обажда се Анди, Конроу, Анди, обадил му се е Марк Дюбоа, той е в Ирак на някакъв кораб, той и Фоулър, кацнали са принудително без проблеми на някакъв танкер и сега са в Ирак и в безопасност… О, Анди, това е чудесно! Какво? О, разбира се, той е добре и аз ще… ами Касиги?… Чакай ма… да, но… разбира се. — Тя затвори телефона и се върна бързо при него. — Все още нищо от Касиги, Анди каза, че бързал и щял да се обади пак. О, Конроу… — Тя коленичи до него и го прегърна, но много внимателно, от щастие от очите й потекоха сълзи. — Толкова се тревожех за Марк и Фоулър, толкова се боях, че са…

— И аз… и аз. — Той чувствуваше как бие сърцето й, чувствуваше и своето и сякаш част от тежестта върху душата му изчезна. Притисна я със здравата си ръка и промърмори задавено:

— По дяволите! Хайде, Касиги… хайде, Касиги…

Щабът в Ал Шаргаз, международното летище: 6,18 вечерта.

Гавалан стоеше до прозореца на офиса и гледаше как официалната кола на Нюбъри с малкото трепкащо английско знамение влиза през портала. Колата мина бързо по пътя и спря пред сградата. Вътре имаше шофьор без униформа и двама души отзад. Гавалан замислено поклати глава. Плисна шепа студена вода от чешмата на лицето си и се избърса.

Вратата се отвори. Влезе Скот с Чарли Петикин. И двамата бяха пребледнели.

— Не се безпокойте — рече Гавалан, — влизайте. — Върна се отново до прозореца. Мъчеше се да изглежда спокоен. Слънцето беше почти над хоризонта. — Няма смисъл да чакаме тук, ще слезем да ги посрещнем. — Той решително ги поведе по коридора. — Чудесно е за Марк и Фоулър, нали?

— Чудесно — отвърна Скот. Гласът му беше безизразен въпреки решителността му. Десет от десет, татко. По-добре от това не може. Десет от десет.

Минаха по коридора и излязоха във фоайето.

— Как е Паула, Чарли?

— О, тя… тя е добре, Анди. — Петикин бе смаян от хладнокръвието на Гавалан, завиждаше му. — Тя… тя излетя за Техеран преди час, мисля, че ще се върне чак в понеделник, а може би и утре. — „Проклета да е тази «Вихрушка» — помисли си той, — тя провали всичко. Знам, че страхливецът никога не печели, но какво да направя? Ако ни измъкнат хеликоптерите, С-Г затъва, няма работа, няма пенсия, а аз нямам почти никакви спестявания. Аз съм много по-стар от нея и… майната му на всичко! По някакъв си гаден, тъп начин се радвам — сега не бих могъл да проваля живота й, а тя би била луда да каже «да».“ — Паула е чудесна, Анди.

— Тя е хубаво момиче.

Фоайето бе пълно. Минаха през него и излязоха от хладния въздух на климатичната инсталация в топлината на залеза на стъпалата пред входа. Изненадан, Гавалан се спря. Всички от контингента на С-Г бяха тук: Скрагър, Воси, Вили, Руди, Пои Кели, Шандор, Фреди Еър и всички останали, и всички механици. Всички бяха застинали неподвижно и гледаха приближаващата се кола. Тя спря пред тях.

От нея слезе Нюбъри.

— Здравей, Андрю — рече той, но в този момент всички се вцепениха, защото до него застана не иранецът, а сияещият Касиги. Нюбъри каза озадачено: — Всъщност не разбирам какво става, но посланикът, иранският посланик, отмени инспекцията в последния момент, шейхът също, а господин Касиги ми се обади да отида на японския прием, така че тази вечер няма да има никаква инспекция…