Джеймс Клавел - Вихрушка

Обърна се и погледна на запад. Слънцето, замъглено от мръсния въздух, се спускаше към хоризонта на сушата — сив, плосък и скучен. „Ще ми се да съм в Ал Шаргаз, при момчетата.“

Ал Шаргаз, международната болница: 6,01 вечерта.

Старк седеше на верандата на втория етаж и също гледаше залязващото слънце, но тук то беше красиво над спокойно море, под безоблачно небе, а широката слънчева пътека го караше да примижава срещу отразената светлина, въпреки че беше с тъмни очила. Беше по долнище на пижама, гърдите му бяха превързани и се оправяха добре и въпреки че още беше слаб, се опитваше да мисли и планира. Имаше толкова много неща, за които да мисли — и ако успеят да измъкнат машините, и ако не успеят. В стаята зад него Мануела бърбореше на някаква смесица от испански и тексаски с майка си и баща си в далечния Лубок. Той вече бе разговарял с тях, а също с родителите си и с децата — Билиджо, малкия Конроу и Сарита: „И-и, тате, кога се връщаш вкъщи? Имам си ново конче, училището е страхотно и днеска е по-горещо, и изядох цяла чиния от двойните люти чушки!“

Старк се усмихна леко, но не успя да се изтръгне от своя океан от опасения. Колко бяха далече един от друг и всичко бе чуждо, навсякъде, дори и в Англия. А сега следваше Абърдийн и Северно море. „Аз нямам нищо против един или два месеца, но това не е за мен, нито за децата или Мануела. Ясно е, че децата искат да са в Тексас, да са у дома, а сега вече и Мануела иска същото. Толкова много неща се случиха, страшни неща, толкова много наведнъж. Тя е права, но, по дяволите, не знам къде искам да отида, нито какво искам да правя. Трябва да продължа да летя, така съм научен, искам да продължа да летя. Къде? Не в Северно море или Нигерия, където са основните райони на Анди сега. Може би в някое от малките предприятия в Южна Америка, Индонезия, Малая или Борнео? Бих искал да остана с него, ако мога, но децата, училището и Мануела?

Може би да зарежа задграничната работа и да се върна в Щатите? Не, твърде дълго бях извън страната, твърде отдавна съм тук.“

Погледът му стигаше над стария град в далечината на пустинята. Спомни си времето, когато прекрачваше прага на пустинята през нощта, понякога с Мануела, понякога сам, ходеше там просто за да слуша. Да слуша какво? Тишината, нощта или как звездите се викат една друга? Нищото? „Ти слушаш Бога“ — бе казал моллата Хусаин. — „Как може един неверник да прави това? Ти слушаш Бога.“

— Ти го казваш, молла, не аз.

„Странен човек, спаси ми живота, аз спасих неговия, едва не умрях заради него, после пак бях спасен, после всички ни освободиха в Ковис — по дяволите, той знаеше, че напускаме Ковис окончателно, сигурен съм. Защо ни пусна, нас — Големия Сатана? И защо все ми повтаряше да ида и да видя Хомейни? Имамът не е прав, изобщо не е прав.“

„Ами всичко това, дето става с мен?“

„Той е някъде там, нещото в пустинята, което съществува за мен. Окончателното спокойствие. Абсолютът. То е само за мен — не за децата или Мануела, или за родителите ми, или някого другиго — само за мен… Не мога да го обясня на никого и най-вече на Мануела, както не мога да обясня и това, което се случи в джамията в Ковис или на разпита.

По дяволите, по-добре да се измъквам, иначе съм загубен. Простотата на исляма прави всичко да изглежда толкова просто и ясно, и по-добро, и все пак…

Аз съм Конроу Старк, тексасец, пилот на хеликоптер със страхотна жена и страхотни деца и това би трябвало да е достатъчно за Бога, нали така?“

Разтревожен, той погледна отново към стария град. Минаретата и стените вече почервеняваха от залязващото слънце. Отвъд града бе пустинята, а отвъд нея — Мека. Знаеше, че това е пътят към Мека, защото бе видял персонала в болницата, докторите и сестрите и други да коленичат за молитва, обърнати натам. Мануела излезе отново на верандата и разсея мислите му, седна до него и отчасти го върна към реалността.

— Изпращат много целувки и питат кога се връщаме у дома. Би било хубаво да отидем, не мислиш ли, Конроу? — Видя как той кимна разсеяно, не беше при нея. Погледна натам, накъдето гледаше той, но не видя нищо особено. Само залязващото слънце. По дяволите!… Тя скри загрижеността си. Той оздравяваше чудесно, но не беше същият. „Не се тревожи, Мануела — бе казал доктор Нът, — това е вероятно от шока, че за пръв път е улучен от куршум, първия път винаги е малко травматизиращо. От това е, а и Дюбоа, Том, Ерики, и цялото чакане и тревоги в неизвестност — всички сме настръхнали, ти, аз, всички, но още не знаем от какво — това засяга всички ни по различен начин.“