Джеймс Клавел - Вихрушка

— Тависток, Брайън Тависток.

— Разбрано. Марк, нямаш представа колко съм щастлив.

— И аз. A bientot. — Дюбоа затвори телефона и благодари на директора.

— За мен бе удоволствие, капитане — отвърна замислен той. — Всички големи танкери ли ще имат собствено хеликоптерно осигуряване?

— Не зная, господине. За някои би било разумно. Не е ли така?

Директорът леко се усмихна. Беше висок мъж на средна възраст, бе учил в Америка.

— Един ирански патрулен кораб наблюдава танкера ви от техни териториални води. Любопитно, а?

— Да.

— За щастие те си стоят в техни води, ние — в наши. Иранците мислят, че притежават Арабския залив, нас, Шат и водите на Тигър и Ефрат чак до изворите им — почти три хиляди километра.

— Толкова дълга ли е Ефрат? — попита Дюбоа. Предпазливостта му нарастваше.

— Да. Тя се ражда в Турция. Били ли сте преди в Ирак?

— Не, господине. За съжаление. Може би при следващото ми пътуване.

— Багдад е велик, древен, модерен — такъв е и целият Ирак, заслужава си да се посети. Имаме девет милиарда метрични тона доказани нефтени запаси и два пъти по толкова, които чакат да бъдат открити. Ние сме много по-ценни от Иран. Франция би трябвало да подкрепя нас, не Израел.

— Господине, аз съм обикновен пилот — рече Дюбоа. — Не се занимавам с политика.

— За нас това е невъзможно. Политиката е живот — ние сме открили това с мъки. Тук е дори Райската градина — знаете ли, че тук от шестдесет хиляди години живеят хора? Райската градина е само на стотина километра: там, където се сливат Тигър и Ефрат. Нашите хора са открили огъня, изобретили са колелото, математиката, писмеността, виното, градинарството, земеделието… тук са били Висящите градини на Вавилон. Шехерезада е разказвала приказките си на халифа Харун ал-Рашид, с когото може да се сравнява само вашият Карл Велики, тук са били и най-могъщите древни цивилизации — Вавилон и Асирия. Дори Потопът е започнал тук. Надживели сме шумери, гърци, римляни, араби, турци, англичани и перси — той сякаш изплю думата. — Ще продължим да ги надживяваме.

Дюбоа кимна отегчен. Капитан Тависток го бе предупредил: „Ние сме в иракски води, платформата е иракска територия, млади човече. От момента, в който напуснете танкера, вие сте сам, нямам никаква юрисдикция, разбирате ли?“

— Искам само да се обадя по телефона. Налага се.

— А как ще слезете в Ал Шаргаз на връщане?

— Няма да има никакви проблеми — каза Дюбоа съвсем спокойно. И защо да има? Аз съм французин.

Когато направи принудителното кацане на палубата, трябваше да разкаже на капитана за „Вихрушка“ и причините за нея. Трависток само изсумтя. „Нищо не знам за това, млади човече. Не си ми казал. Първо по-добре боядисай иранската регистрация и напиши G, с каквото искаш след него — ще наредя на корабния бояджия да помогне. Що се отнася до мен, ти си еднократен експеримент, който собствениците са ми пробутали — качил си се в Кейптаун, изобщо не ми харесваш и почти не разговаряме. Така става ли? — Капитанът се усмихна. — Радвам се, че си на борда. Аз бях на патрулен катер по време на войната, действахме из целия Ламанш — жена ми е от Ил де Уесан, близо до Брест — от време на време се промъквахме дотам за вино и бренди точно като пиратските ми предци. Абе във всеки англичанин се крие пират. Добре дошъл на борда.“

Сега Дюбоа чакаше и наблюдаваше иракския директор.

— Ще мога ли да използвам пак телефона утре, преди да заминем?

— Разбира се. Не ни забравяйте. Всичко е започнало тук — и тук ще свърши. Салаам! — Директорът се усмихна странно и подаде ръка. — Щастливи кацания.

— Благодаря, до скоро.

Дюбоа излезе и се спусна по стълбите на палубата, нямаше търпение да се върне на танкера. На неколкостотин метра на север видя иранския патрулен кораб — малка фрегата, която се поклащаше на вълните.

— Espece de con — промърмори той и тръгна, главата му бръмчеше от мисли.

Трябваха му почти петнадесет минути, за да стигне на кораба. Фоулър го чакаше и той му каза добрите новини.

— Чудесно е, че с момчетата всичко е наред, но чак до Амстердам в тази стара кофа! — сърдито изруга Фоулър.

Дюбоа го заряза, отиде на носа и се облегна на планшира.

„Всички са в безопасност! Изобщо не си представях, че всички ще успеем, никога — помисли си той радостно. — Какъв фантастичен късмет! Анди и Руди ще си помислят, че е благодарение на плана, но не е така. Това си беше късмет. Или Господ. Господ докара танкера точно на минутата. Майната му, и този път бяхме на косъм, но се размина и няма нужда да мисля за това. Сега какво? Ако не налетим на лошо време или тази стара кофа не потъне, ще бъде страхотно да прекараме две-три седмици, без да правим нищо, само да мислим, да ядем, да спим и да поиграем малко бридж, пак да спим, да мислим и да планираме. После Абърдийн и Северно море, ще се смеем с Жан-Люк, Том Локхарт и Дюк, и останалите момчета и после заминаваме… заминаваме накъде? Време е да се оженя. Майната му, още не искам да се женя. Аз съм само на тридесет години и досега все съм се отървавал. Просто ще е лош късмет да срещна някоя парижанка с ажурно бельо и тя да използва хитрините си, та да лапна по нея и да ме съсипе! Животът е твърде хубав, прекалено хубав, а чукането е прекрасно нещо!“