Джеймс Клавел - Вихрушка

— Не съм съгласен. Историята ви изглежда твърде нагласена. Търсят ви за отвличане и опит за убийство. Моля, вървете със сержанта — каза той и го повтори на турски. Ерики не помръдна, юмруците му се свиха, за малко щеше да избухне. Сержантът веднага извади револвера си и двамата с полицая тръгнаха застрашително към него.

— В тази страна неподчинението на полицията е много сериозно нарушение — грубо рече майорът. — Вървете със сержанта! Вървете.

Азадех се опита да каже нещо, но не можа. Ерики отблъсна ръката на сержанта, овладя безсилната си паника и гняв и се опита да се усмихне, за да я окуражи.

— Няма нищо — промърмори той и последва сержанта.

Паниката и ужасът почти бяха надвили Азадех.

Пръстите и коленете й вече трепереха, но толкова много искаше да стои спокойна, да бъде спокойна, знаеше, че е беззащитна, а майорът седеше срещу нея и я гледаше, бяха само двамата в стаята. „Иншаллах!“ — помисли си тя и го погледна с омраза.

— Няма от какво да се боите — рече той. Погледът му беше особен. После се пресегна и взе торбичката с бижутата. — За по-сигурно — добави той с изтънял глас, излезе, затвори вратата и тръгна по коридора.

Килията в края на коридора бе малка и мръсна, по-скоро клетка, отколкото стая. Вътре имаше легло, мъничкото прозорче бе преградено с решетки, на един огромен болт в стената висяха вериги, в ъгъла имаше смърдяща кофа. Сержантът тръшна вратата и я заключи след Ерики. Майорът каза през решетките:

— Помнете, че „спокойствието“ на госпожа Азадех зависи от вашето покорство. — И си отиде.

Останал сам, Ерики закрачи из клетката, оглеждайки вратата, ключалката, решетките, пода, тавана, стените, веригите — нямаше изход.

Ал Шаргаз, летището: 5,40 следобед.

На хиляда и петстотин километра на югоизток, от другата страна на Залива, Гавалан бе в главния офис и чакаше нетърпеливо до телефона. Оставаше един час до залез-слънце. Вече бе получил обещание за един 212 от една парижка компания и за два 206 от един приятел в „Аероспатиале“ на разумни цени. Скот беше в другия офис, прослушваше ВЧ-то, а Петикин — на другия телефон. Руди, Вили Ньорхтрайтер и Скрагър бяха в хотела на други телефони, търсеха евентуални екипажи и уреждаха материално-техническото снабдяване в Бахрейн. Все още никаква вест от Касиги.

Телефонът иззвъня. Гавалан грабна слушалката, надяваше се на някакво чудо за новини за Дюбоа и Фоулър, или да се обади Касиги.

— Ало?

— Анди, обажда се Руди. Имаме трима пилоти от „Луфттрансиортгезелшафт“ и обещават и двама механици. Десет процента над нормалното, един месец полети, два месеца почивка. Задръж така… звънят по другата линия, ще ти се обадя пак, чао.

Гавалан отбеляза това в бележника си, от безпокойство чак го заболя сърцето и това го подсети за Макайвър. Беше говорил с него, но не му бе споменал нищо за проблемите с крайния срок, не искаше да го тревожи допълнително. Само обеща, че щом хеликоптерите заминат в безопасност, ще хване следващия полет за Бахрейн, за да го види. „Няма за какво да се безпокоиш, Мак, не мога да ти се отблагодаря, на теб и Джени, за всичко, което направихте…“

През прозореца се виждаше залязващото слънце. Летището бе оживено. Кацаше един самолет на „Алиталия“ и това му напомни за Петикин и Паула — все още не бе имал възможност да попита Чарли как вървят нещата между тях. В далечния край на пистата за товарните самолети неговите осем 212 изглеждаха съсипани, приличаха на скелети без роторите и валовете, механиците все още прибираха някои от тях. Къде, по дяволите, беше Касиги? Беше опитал няколко пъти да се свърже с него в хотела, но той бе излязъл и никой не знаеше къде е и кога ще се върне.

Вратата се отвори.

— Татко — каза Скот, — Линбар Струан се обажда по нашия телефон.

— Кажи му да върви на майната си… Не! — бързо отвърна Гавалан. — Просто му кажи, че все още съм навън, но си сигурен, че ще му се обадя в момента, в който се върна. — И добави цял поток китайски ругатни. Скот побърза да затвори. Телефонът отново иззвъня. — Гавалан.

— Андрю, обажда се Роджър Нюбъри, как си?

— Здравей, Роджър, какво ново? — Гавалан започна да се поти.

— Крайният срок все още е залез-слънце. Иранецът настоя да мине оттук и да ме вземе, така че съм в готовност. Ще отидем заедно да се срещнем с шейха на летището. Ще пристигнем няколко минути по-рано, после тримата ще идем в товарната зона да чакаме негова светлост.

— Ами приемът при японския посланик?