Джеймс Клавел - Вихрушка

Азадех смутено преведе въпроса на Ерики.

— Кажи му, че са ги оставили хора от племената, които са се опитвали да отвлекат хеликоптера.

— А, от племената — каза сержантът. — Изненадан съм, че са ви оставили да отлетите с такова богатство. Как ще ми го обясните?

— Кажи му, че лоялистите са ги избили, а аз съм успял да избягам.

— Лоялисти, ефенди? Какви лоялисти?

— Полиция. Полицията в Табриз — отвърна Ерики. Съзнаваше с безпокойство, че всеки въпрос ги завлича все по-навътре в подвижните пясъци. — Попитай го дали мога да използвам телефона, Азадех.

— Телефон? Разбира се. Всяко нещо с времето си. — Сержантът погледна за момент кръжащите хеликоптери. После обърна отново строгите си кафяви очи към Ерики. — Радвам се, че полицаите са били лоялни. Полицията има дълг към държавата и към народа, длъжна е да спазва закона. Контрабандата на оръжие е нарушение на закона. Бягството от полицията, която пази закона, е престъпление. Нали така?

— Да, но ние не сме контрабандисти на оръжие, сержант ефенди, нито бягаме от полицията, която пази закона — отвърна Азадех, още по-уплашена.

Границата беше близо, толкова близо. За нея последната част от бягството им бе ужасна. Очевидно Хаким бе вдигнал тревога в пограничния район: само той имаше властта да уреди толкова бързо да ги засекат и на земята, и във въздуха.

— Въоръжени ли сте? — попита учтиво сержантът.

— Само един нож.

— Бихте ли ми го дали, моля? — Сержантът го взе. — Моля, последвайте ме.

Отидоха в полицейския участък — малка тухлена сграда с килии и няколко канцеларии и телефони близо до джамията на малкия селски площад.

— През последните няколко месеца много бежанци от всякакви националности минаха по нашите пътища — иранци, англичани, европейци, американци, много азербайджанци, много — но нито един руснак. — Той се засмя на шегата си. — Много бежанци, богати, бедни, добри, лоши, сред тях много престъпници. Някои бяха върнати, някои продължиха. Иншаллах. Моля, почакайте там.

„Там“ беше не килия, а някаква стая с няколко стола и маса, с решетки на прозорците, много мухи и никакъв изход. Но беше топло и относително чисто.

— Може ли да получим някаква храна и нещо за пиене и да се обадим по телефона? — попита Азадех. — Можем да платим, сержант ефенди.

— Ще поръчам от гостилницата. Храната е добра и не е скъпа.

— Съпругът ми пита дали може да използува телефона.

— Разбира се. Когато му дойде времето.

Това бе станало сутринта, а сега бе късен следобед. Междувременно храната пристигна — ориз и овнешко задушено, ръчен хляб и турско кафе. Тя плати с риали и не й взеха повече от необходимото. Сержантът им позволи да използват смърдящата дупка в тоалетната навън, вода от някакъв казан и един стар леген, за да се измият. Нямаше медикаменти, само йод. Ерики почисти раните си, доколкото можа, скърцаше със зъби от рязката болка, все още бе слаб и изтощен. После седна на един стол, сложи краката си на друг и задряма. Азадех седеше до него. От време на време вратата се отваряше, влизаше по някой полицай и пак излизаше.

— Мамка му — промърмори Ерики. — Как можем да избягаме?

Тя бе нежна, стоеше до него, затворила собствения си страх зад желязна врата. „Трябва да го подкрепям“ — мислеше си тя непрекъснато. Сега се чувстваше по-добре, косата й бе сресана и спусната, лицето й — измито, кашмиреният пуловер — почистен. Чуваше през вратата приглушени разговори, понякога иззвъняваше телефон, по пътя минаваха коли и камиони — от и към границата, бръмчаха мухи. Умората я надви и тя заспиваше от време на време, сънуваше лоши сънища: шум на двигатели, стрелба и Хаким — на кон като казак, ги нападаше; двамата с Ерики бяха заровени до шия в земята, копитата минаваха на косъм над тях; после бяха някак си свободни, бягаха към границата, която бе цяло поле от гъста бодлива тел, изведнъж между тях и безопасността се появиха лъжливият молла Махмуд и касапинът и…

Вратата се отвори. И двамата се стреснаха и се събудиха. Пред тях стоеше майор в безупречна униформа, гледаше заплашително, а от двете му страни бяха застанали сержантът и още един полицай. Майорът беше висок, със строго лице.

— Вашите документи, моля — обърна се той към Азадех.

— Аз… аз ги дадох на сержанта, майор ефенди.

— Дали сте му финландски паспорт. Иранските ви документи. — Майорът протегна ръка. Тя се бавеше. Сержантът изведнъж пристъпи напред, грабна чантата й и изсипа съдържанието й на масата. В същото време полицаят пристъпи към Ерики с ръка на револвера в откопчания кобур и му махна да иде в ъгъла. Майорът обърса праха от един стол и седна, взе иранската й лична карта от сержанта, прочете я внимателно, после погледна нещата на масата. Отвори торбичката с бижутата. Очите му се разшириха.