Джеймс Клавел - Вихрушка

— Откъде взехте тези неща?

— Те са мои. Наследство от родителите ми. — Азадех бе изплашена, не знаеше какво или колко знае той, а бе забелязала как очите му минаха по тялото й. Ерики също го бе забелязал. — Може ли съпругът ми да използува телефона? Той ис…

— Когато му дойде времето! Казано ви беше много пъти. Когато му дойде времето означава, когато му дойде времето. — Майорът затвори чантата и я постави на масата пред себе си. Очите му се спряха на гърдите й. — Съпругът ви не говори ли турски?

— Не, не говори, майор ефенди.

Офицерът се обърна към Ерики и каза на добър английски:

— От Табриз има издадена заповед за арестуването ви за опит за убийство и отвличане.

Азадех пребледня. Ерики сдържа паниката си, доколкото можа.

— Отвличане на кого, господине?

Майорът за миг се раздразни.

— Не се опитвайте да си играете с мен. На тази госпожа, Азадех, сестра на Хаким, хана на Горгоните.

— Тя е моя съпруга. Как може съп…

— Знам, че е ваша съпруга, и по-добре ми кажете истината, за Бога. В заповедта се казва, че сте я отвлекли против волята й и сте отлетели с ирански хеликоптер. Азадех отвори уста, но майорът рязко я прекъсна: — Попитах него, не вас. Е?

— Беше без нейно съгласие, а хеликоптерът е британски, не ирански.

Майорът го изгледа втренчено и се обърна към Азадех.

— Е?

— Беше… беше без мое съгласие… — Думите й заглъхнаха.

— Е?

На Азадех й прилоша. Заболя я главата, беше отчаяна. Турските полицаи бяха известни със своята непреклонност, голяма лична власт и твърдост.

— Моля ви, майор ефенди, бихме ли могли да поговорим насаме, да ви обясня насаме?

— Ние сме насаме, госпожо — отвърна рязко майорът. После, забелязвайки страданието й и понеже оценяваше красотата й, добави: — Когато говорим на английски, а не на турски, сме насаме. Е?

Със запъване, като подбираше внимателно думите си, тя му разказа за клетвата пред Абдула хан, за Хаким и дилемата си как не можеше да тръгне, не можеше и да остане, и как Ерики благодарение на собствената си воля и мъдрост бе прерязал Гордиевия възел. По бузите й потекоха сълзи.

— Да, беше без мое съгласие, но в известен смисъл беше със съгласието на брат ми, който помогна на Ери…

— Ако е било със съгласието на Хаким хан, тогава защо е обявил огромна награда за главата на този човек, жив или мъртъв? — попита майорът. Не й вярваше. — И заповедта е издадена от негово име, като с нея се изисква незабавно екстрадиране, ако е необходимо.

Тя бе толкова шокирана, че едва не припадна. Без да мисли, Ерики тръгна към нея, но револверът опря в корема му.

— Исках само да й помогна — изпъшка той.

— Тогава останете на мястото си! — Офицерът добави на турски: — Не го убивайте. — После продължи на английски: — Е, госпожа Азадех? Защо?

Тя не можа да отговори. Отвори уста, но не можа да издаде никакъв звук.

— Какво друго би могъл да направи един хан, майоре? — рече вместо нея Ерики. — Засегната е честта на хана, авторитетът му. Публично трябва да постъпи по този начин, нали, независимо какво е одобрил насаме?

— Може би, но определено не толкова бързо, не, не толкова бързо, не и да вдига по тревога изтребители и хеликоптери — защо би го направил, след като иска да избягате? Цяло чудо е, че не са ви принудили да кацнете, че не са ви свалили при всички тези дупки от куршуми. Това ми звучи като куп лъжи, може би толкова я е страх от вас, че е готова да каже каквото и да е. Сега, за така нареченото ви бягство от двореца: какво точно се случи?

Безпомощен, Ерики му разказа. „Нищо повече не може да се направи — помисли той. — Кажи му истината и се надявай.“ Вниманието му бе насочено към Азадех, виждаше как я завладява пълен ужас. Разбира се, Хаким би реагирал по този начин, разбира се, жив или мъртъв — нали във вените му тече силната кръв на предците му?

— А оръжията?

И отново Ерики разказа всичко точно: как бе принуден да лети с агента на КГБ, за шейх Баязид, за отвличането, откупа, нападението на двореца, как трябваше да лети обратно с тях, а те нарушиха клетвите си и той трябваше да ги убие по някакъв начин.

— Колко души?

— Не помня точно. Половин дузина, може би повече.

— Харесва ви да убивате, а?

— Не, майоре, мразя го, но, моля ви, повярвайте ми, попаднахме в тази история, без да искаме, искаме само да ни пуснете да си вървим, моля ви, нека се обадя в моето посолство… те могат да поръчителстват за нас… ние не представляваме заплаха за никого.

Майорът само го гледаше.