Джеймс Клавел - Вихрушка

— Да… да, чувам те. Просто… просто се опитвам да си събера мислите. Нали не е възможно да има грешка?

— Съмнявам се. Изпратих спешен сигнал за повече подробности. Утре може би ще получим нещо. Предлагам да се свържеш с финландския посланик в Лондон и да го предупредиш. Телефонът на посолството е 01-766-8888. Съжалявам.

Гавалан му благодари и замаян затвори телефона.

В турското село: 10,20 сутринта.

Азадех се стресна и се събуди. За момент не можа да си спомни къде е, после очертанията на предметите в стаята станаха по-ясни — малка сива стая с два прозореца, твърд сламеник на леглото, чисти, но груби чаршафи и одеяла — и тя си спомни, че това е селският хотел и снощи при залез-слънце, въпреки протестите й и нежеланието да остави Ерики, тя бе ескортирана дотук от майора и един полицай. Майорът отхвърли извиненията й и настоя да вечеря с нея в малкия ресторант, който се опразни веднага, щом влязоха.

— Разбира се, че трябва да ядете нещо, за да поддържате силите си. Седнете, моля. Ще поръчам същото, което ядете вие, и за вашия съпруг и ще наредя да му го изпратят. Искате ли?

— Да, моля — отвърна тя също на турски и седна, разбирайки загатнатата заплаха, а кожата й настръхна. — Мога да платя.

— Както желаете — пълните му устни помръднаха в лека усмивка.

— Благодаря ви, майор ефенди. Кога ще можем да заминем със съпруга ми?

— Ще обсъдим това с вас утре, не тази вечер. — Той направи знак на полицая да застане на пост до вратата. — Сега ще говорим на английски — каза той и предложи сребърната си табакера.

— Не, благодаря. Не пуша. Кога ще мога да си получа обратно бижутата, майор ефенди?

Той си избра цигара и започна да почуква края й по табакерата. Гледаше я.

— Веднага, щом бъде безопасно. Казвам се Абдул Икаил. Постоянната ми работа е във Ван и отговарям за целия район покрай тукашната граница. — Той щракна запалката си и издуха дима, без да откъсва очи от нея. — Били ли сте във Ван преди?

— Не, не съм.

— Това е едно малко, сънливо място. Беше — поправи се той. — Преди вашата революция, въпреки че на границата винаги е трудно. — Дръпна отново силно от цигарата. — И от двете страни има нежелани хора, които искат да пресекат границата или да бягат. Контрабандисти, наркотрафиканти, търговци на оръжие, крадци, всякакви боклуци.

Каза го небрежно, разделяйки думите с тънки струйки дим. В малкото помещение въздухът бе тежък, миришеше на престояло ядене, на хора и на евтин тютюн. Азадех усети, че следва нещо лошо. Пръстите й започнаха да си играят с презрамката на чантата.

— Били ли сте в Истанбул? — попита той.

— Да. Да, веднъж, за няколко дни, когато бях малка. Отидох с баща ми, той имаше работа там, а аз… мен ме качиха на самолет, за да ида на училище в Швейцария.

— Никога не съм бил в Швейцария. Веднъж ходих в Рим на екскурзия. И в Бон на полицейски курс, и на още един в Лондон, но никога в Швейцария.

Известно време той пушеше, потънал в мисли, после загаси цигарата в един нащърбен пепелник и направи знак на собственика на хотела, който стоеше унило до вратата, очаквайки поръчката му. Храната беше проста, но добра и сервирана с подчертано, нервно смирение, което още повече я смути. Очевидно селото не беше свикнало с такова височайше присъствие.

— Не се страхувайте, госпожо Азадех, не ви заплашва нищо — каза й той, сякаш четеше мислите й. — Дори напротив. Радвам се, че имам възможност да разговарям с вас, рядко човек с вашия… с вашия произход минава оттук. — През цялата вечеря той търпеливо и учтиво я разпитваше за Азербайджан и Хаким хан, не каза почти нищо за себе си, отказваше да говори за Ерики или за това какво ще стане. — Каквото ще стане, ще стане. Моля, разкажете ми пак вашата история.

— Аз… аз вече ви я разказах, майор ефенди. Това е истина, не е история. Казах ви истината, както и съпругът ми.

— Разбира се — каза той. Ядеше с апетит. — Моля, разкажете ми я отново.

И тя отново я разказа. Страхуваше се, разбираше погледа му и желанието в него, въпреки че той остана все така коректен и внимателен.

— Това е истината — приключи тя. Почти не се бе докоснала до храната пред себе си, апетитът й беше изчезнал. — Не сме извършили никакво престъпление, съпругът ми само защити себе си и мен — пред Бога.

— За съжаление Бог не може да свидетелства във ваша полза. Разбира се, във вашия случай аз приемам това, което казвате и в което вярвате. За щастие ние тук сме по-съвременни, ние не сме фундаменталисти, има разделение между исляма и държавата, няма самоназначили се хора, които да се вмъкват между нас и Бог, и ние просто искаме да запазим нашия начин на живот такъв, какъвто го искаме, и да попречим да ни натикат в гърлото вярата или закона на други хора. — Той спря и се заслуша внимателно. На идване в здрача бяха чули далечна стрелба и тежки минохвъргачки. Сега в тишината на ресторанта ги чуха отново. — Вероятно кюрдите отбраняват домовете си в планините. — Устните му се свиха с отвращение. — Чухме, че Хомейни изпраща армията ви и Зелените ленти срещу тях.