Джеймс Клавел - Вихрушка

— Значи още една грешка — каза тя. — Поне така казва брат ми.

— Съгласен съм. Моето семейство е кюрдско. — Той стана. — През цялата нощ пред вратата ви ще има полицай. За ваша защита — добави той със същата странна полуусмивка, която силно я смущаваше. — За ваша защита. Моля ви, стойте в стаята си, докато аз… аз дойда да ви взема или изпратя за вас. Вашето съгласие помага на съпруга ви. Спете спокойно.

Тя отиде в стаята си, видя, че на вратата няма нито ключалка, нито резе, и подпря един стол под дръжката. Стаята беше студена, водата в каната — ледена. Тя се изми, избърса, помоли се, добави специална молитва за Ерики и седна на леглото.

Извади много внимателно петнадесет сантиметровата стоманена губерка, скрита в подплатата на чантата й, и я разгледа за секунда. Върхът бе много остър, ухото малко, но достатъчно, за да може да го хване здраво и да мушка. Заби губерката в долната част на възглавницата, както й бе показал Рос: „Така тя няма да е опасна за тебе — бе казал той с усмивка — и противникът няма да я забележи, а ти можеш лесно да я измъкнеш. Едно хубаво младо момиче като тебе трябва винаги да е въоръжено, за всеки случай.“

— Но, Джони, аз никога не бих могла да… никога!

— Ще можеш, когато — ако! — някога се наложи, и трябва да бъдеш подготвена за това. И щом си въоръжена, знай как да използваш оръжието, каквото и да е то, и приеми, че може да ти се наложи да убиеш, за да се защитиш. Тогава никога, никога няма да се страхуваш. — През онези красиви месеци в планините той й бе показал как да я използува. — Само два сантиметра там, където трябва, са повече от достатъчни, достатъчно смъртоносни… — Оттогава тя винаги я носеше със себе си, но никога преди не й се беше налагало да я използва, дори в селото. „Селото! Остави селото на нощта, не на деня.“

Пръстите й докоснаха ухото на иглата. „Може би тази нощ — помисли си Азадех. Иншаллах! Ами Ерики? Иншаллах!“ Това я подсети как Ерики казваше: „Иншаллах е добро оправдание, Азадех, чудесно оправдание, но Бог, както и да се казва, от време на време има нужда да му помага някоя земна ръка.“

„Да. Обещавам ти, че съм готова, Ерики. Утре е утре и аз ще помогна, мили мой. Ще те измъкна някак си.“

Успокоена, тя духна свещта, сви се под чаршафите и завивките, все още облечена с пуловера и клина. През прозореца влизаше лунна светлина. Скоро се стопли. Топлината, изтощението и младостта я поведоха към сън без сънища.

През нощта изведнъж се събуди. Дръжката на вратата тихо се въртеше. Ръката й докосна иглата и замря, очите й наблюдаваха вратата. Дръжката се завъртя докрай, вратата помръдна, но не поддаде, подпряна здраво от стола, и изскърца под натиска. След малко дръжката се върна тихо в първоначално положение.

Отново тишина. Нито стъпки, нито дишане. И дръжката не помръдна отново. Тя се усмихна. Джони й беше показал също как да постави стола. „Ах, мили мой, надявам се да намериш щастието, което търсиш“ — помисли си Азадех и заспа отново с лице към вратата.

Вече беше будна и отпочинала и знаеше, че е много по-силна от вчера, по-подготвена за битката, която скоро щеше да започне. „Да, за Бога“ — рече си тя, чудейки се какво я бе събудило. Шум от коли и улични продавачи? Не, не това. На вратата отново се почука.

— Кой е, моля?

— Майор Икаил.

— Един момент. — Тя обу ботушите си, опъна пуловера и си оправи косата. Ловко отмести стола. — Добро утро, майор ефенди.

Той погледна стола и се позасмя.

— Разумно сте постъпили, като сте блокирали вратата. Не го правете пак, поне не без разрешение. — После я огледа внимателно. — Изглеждате отпочинала. Добре. Поръчах ви кафе и топъл хляб. Какво друго бихте желали?

— Просто да ни оставите да си вървим, съпругът ми и аз.

— Така ли? — Той влезе в стаята и затвори вратата, взе стола и седна с гръб към светлината, която струеше през прозореца. — С ваше съдействие това може да се уреди.

Когато той влезе в стаята, тя, без да бие на очи, се бе отдръпнала и сега седна на края на леглото, ръката й бе на сантиметри от възглавницата.

— Какво съдействие, майор ефенди?

— Би било разумно да избегнем конфронтацията — каза той някак си странно. — Ако съдействате… и се върнете в Табриз по собствена воля тази вечер, съпругът ви ще остане задържан тази вечер, а утре ще бъде изпратен в Истанбул.

— Изпратен къде в Истанбул? — чу тя гласа си.

— Първо в затвора, с оглед на сигурността, където неговият посланик ще може да го посети и ако такава е Божията воля, ще бъде освободен.