Джеймс Клавел - Вихрушка

— Дали? Съмнявам се, Скраг. Не можах да измъкна Ерики и Азадех. — През нощта, до много късно по лондонско време, Гавалан бе въртял на всички важни хора, за които се бе сетил. Финландският посланик бе шокиран: „Но това е невъзможно! Наш сънародник не би могъл да се забърка в такава история. Невъзможно! Къде ще бъдете утре по това време?“ Гавалан му каза, след това дълго наблюдава как нощта се превръща в ден. Нямаше как да се свърже с Хаким хан, освен чрез Нюбъри, а Нюбъри вече го правеше. — Гадна работа, Скраг, но това е положението. — Вдигна сковано слушалката, пак я остави. — Изнесохте ли се всички от хотела?

— Да. Касиги ще ни чака на портала. Изпратих всичките ни куфари на терминала за регистрация на багажа. Можем да останем тук до последния момент и да идем направо там.

Гавалан гледаше втренчено към летището. Оживен, нормален, спокоен ден.

— Не знам какво да правя, Скраг. Просто вече не знам какво да правя.

В полицейския участък в турското село: 5,18 следобед.

— … както кажете, ефенди. Вие ли ще уредите необходимото? — говореше почтително майорът по телефона. Седеше зад единственото бюро в малката мръсна канцелария, а сержантът стоеше наблизо, на бюрото бяха поставени кукрито и ножът на Ерики. — … Добре. Да… да, съгласен съм. Салаам. — Той затвори телефона, запали цигара и стана. — Ще бъда в хотела.

— Да, ефенди. — Очите на сержанта блестяха развеселени, но той внимаваше това да не проличи на лицето му. Гледаше как майорът оправи куртката си, приглади коса и си сложи феса, завиждаше му за чина и властта. Телефонът иззвъня. — Полицията?… О, здравейте, сержант. — Слушаше с нарастващо удивление. — Но… да… да, много добре. — Остави безизразно слушалката върху вилката. — Беше… беше сержант Курбел от границата, майор ефенди. Пристига камион на иранските ВВС със Зелени ленти и един молла, идват да вземат хеликоптера, затворника и жената и да ги закарат в Ир…

— За Бога, кой допуска неприятели през границата, без да е бил упълномощен? — избухна майорът. — Има постоянна заповед относно моллите и революционерите!

— Не зная, ефенди — отвърна сержантът, изплашен от внезапния му гняв. — Курбел каза само, че размахват някакви официални документи и настояват… Всички знаят за иранския хеликоптер, така че той ги е пропуснал да влязат.

— Въоръжени ли са?

— Не каза, ефенди.

— Събери хората си, всички, с автомати.

— Но… ами затворника?

— Зарежи го! — каза майорът, изруга и излезе.

Край селото: 5,32 следобед.

Камионът на иранските ВВС беше с двойно предаване. Отби от пътя, който не бе нещо повече от пътека, мина по снега, смени скоростта и се насочи към хеликоптера. Полицаят на пост се запъти да го посрещне.

Половин дузина въоръжени младежи със зелени ленти наскачаха от камиона, а след тях — трима невъоръжени униформени от иранските ВВС и един молла. Моллата свали автомата „Калашников“ от рамото си.

— Салаам. Дойдохме, за да влезем във владение на нашето имущество в името на имама и народа — каза важно моллата. — Къде са похитителят и жената?

— Аз… не зная нищо. — Полицаят се обърка. Имаше ясна заповед: „Стой на пост и пази никой да не се приближава, докато не ти кажат нещо друго.“ — Най-добре ще е първо да идете до полицейския участък и да попитате там. — Видя единия от авиаторите да отваря вратата и да наднича в кабината, другите двама развиваха маркучи за зареждане. — Ей, вие тримата, нямате право да се приближавате до хеликоптера без разрешение!

Моллата се изпречи пред него.

— Ето пълномощията ни! — Размаха някакви хартии пред лицето на полицая и го смути още повече, защото той не можеше да чете.

— Най-добре първо да идете в участъка… — заекна той, после с облекчение видя, че колата на участъка се носи към тях по пътя от селото. Тя зави в снега, занесе няколко метра и спря. Майорът, сержантът и двама полицаи слязоха с автомати в ръце. Заобиколен от зелените, моллата тръгна към тях, без да се плаши.

— Кои сте вие? — попита грубо майорът.

— Молла Али Миандири от комитета на Хвой. Дойдохме да влезем във владение на нашето имущество, похитителя и жената в името на имама и народа.

— Жена? Имате предвид Нейно височество сестрата на Хаким хан?

— Да. Нея.

— „Имам“? Имам кой?

— Имам Хомейни, мир нему.

— А, аятолах Хомейни — каза майорът, засегнат от титлата. — И кой „народ“?

По същия груб начин моллата бутна хартиите в лицето му.

— Народът на Иран. Ето пълномощията ни.