Джеймс Клавел - Вихрушка

— Не. Това е Турция, не е Иран, не ви чакат чужденци. Елате, няма от какво да се боите.

— Аз… Идвам. Веднага.

— Да. Да, веднага — каза той. — Не ви трябва чантата, само якето. Побързайте, преди да съм променил решението си. — Видя, че тя побесня и го досмеша. Но този път тя се подчини, кипеше отвътре, но облече якето си и слезе по стълбите, мразейки безпомощността си. Преминаха площада един до друг, проследени от безброй погледи. В участъка влязоха в същата стая като преди. — Моля, почакайте тук.

После затвори вратата и отиде в канцеларията. Сержантът му подаде слушалката.

— На телефона е капитан Таназак, ефенди, дежурният офицер на граничния пункт.

— Капитане? Майор Икаил. Границата е затворена за всички молли и зелени до второ нареждане. Арестувайте сержанта, който е пропуснал един камион преди два часа и го изпратете във Ван, вгорчете му живота. Камионът се връща към вас. Наредете да го изтормозят двадесет часа, и хората в него. Що се отнася до вас, вие подлежите на военен съд затова, че не сте осигурили постоянни инструкции за преминаването на въоръжени лица! — Той затвори телефона и погледна часовника си. — Колата готова ли е, сержант?

— Да, ефенди.

— Добре. — Майорът излезе и тръгна по коридора към килията, сержантът вървеше след него. Ерики не стана. Само очите му помръднаха. — Сега, господин пилот, ако сте спокоен и се владеете, и не правите повече глупости, ще доведа жена ви да ви види.

Гласът на Ерики бе дрезгав.

— Ако вие или някой друг я докосне, кълна се, че ще ви убия, ще ви разкъсам на парчета.

— Съгласен съм, че е трудно човек да има такава жена. По-добре да има грозна, отколкото такава като нея — освен ако не я държи в харем. Сега, искате ли да я видите, или не?

— Какво трябва да направя?

Раздразнен, майорът отвърна:

— Да бъдете спокоен, да се владеете и да не нравите повече глупости. — И каза на сержанта на турски: — Иди я доведи.

Мисълта на Ерики очакваше някаква катастрофа или измама. После я видя в края на коридора, и че беше невредима, и едва не заплака от облекчение, както и тя.

— О, Ерики…

— Слушайте ме и двамата — рече рязко майорът. — Въпреки че ни причинихте доста неудобства и притеснения, реших, че и двамата казвате истината. Ще бъдете изпратени веднага с охрана за Истанбул, дискретно, и ще бъдете предадени на вашия посланик, също дискретно… за да бъдете изгонени. Съвсем дискретно.

Те го гледаха втрещени.

— Ще ни освободите? — рече тя, държейки се за решетките.

— Веднага. Очакваме също да бъдете дискретни и това е част от сделката. Ще трябва да дадете официално писменото си съгласие. Дискретност. Това означава да не изтича информация, да не се хвалите публично или другояче с бягството си или приключенията си. Съгласни ли сте?

— О, да, да, разбира се! — отвърна Азадех. — Но нали няма, няма никакъв номер?

— Не.

— Но… но защо? Защо след… защо ни пускате? — Ерики търсеше думи, все още не му вярваше.

— Защото подложих и двама ви на изпитание, и двамата издържахте изпитанията, не сте извършили постъпки, които бихме определили като престъпления — вашите клетви са между вас и Бог и не са подчинени на никой съд — и за ваше щастие заповедта за задържането ви бе незаконна, и следователно неприемлива… Комитет! Промърмори той с отвращение, после забеляза как се гледат. За миг го обзе страхопочитание. И завист.

Интересно, че Хаким хан бе допуснал комитетът да издаде заповедта и да я подпише, а не полицията, която би уредила легално екстрадиране. Той направи знак на сержанта.

— Пусни го. Вас двамата ще ви чакам в канцеларията. Не забравяйте, че трябва да ви върна бижутата. И двата ножа.

И си тръгна.

Вратата на килията се отвори шумно. Сержантът се поколеба, после си тръгна. Нито Ерики, нито Азадех го забелязаха, не забелязваха и мръсотията в килията гледаха се един друг, тя отвън, все още с ръце на решетките, той отвътре, също стиснал железата. Не помръдваха. Само се усмихваха.

— Иншаллах? — рече тя.

— Защо не? — И тогава, все още объркан от освобождаването им от този честен човек, когото само допреди малко би разкъсал на части като олицетворение на злото, Ерики си спомни какво бе казал майорът за харема и колко желана е тя. И въпреки желанието си да не развали чудото на доброто, изтърси: — Азадех, бих искал да оставим всичко лошо тук. Можем ли? Какво стана с Джон Рос?

Усмивката й не се промени. Тя знаеше, че са на ръба на бездната. Скочи уверено в нея, радваше се на възможността.