Джеймс Клавел - Вихрушка

— Добре дошла, дете — рече нежно един молла. — Мир на теб.

— Мир вам — отвърна тя. — Правим поход срещу противниците на Бога, нали?

— О, да, след малко, има много време.

— Имам пистолет — каза тя гордо и му го показа. — Бог е велик.

— Бог е велик. Но по-добре убийствата да спрат и заблудените да признаят Истината, да се откажат от своите ереси, да се подчинят на имама и да се върнат в исляма. — Старецът забеляза младостта и решителността й и отначало се въодушеви, но после се натъжи. — По-добре убийствата да спрат, но ако онези нечестивци не престанат да се противопоставят на имама, Бог да му даде мир, тогава с неговата помощ ще ускорим пътя им към ада…

Табриз, двореца: 10,05 вечерта.

Тримата седяха пред огъня, пиеха кафе след вечеря и гледаха пламъците. Стаята беше малка, с пищни драперии, топла и уютна, а до вратата стоеше човек от охраната на Хаким. Но въпреки че се преструваха, между тях нямаше спокойствие нито сега, нито по време на вечерята. Пламъците привличаха вниманието им, всеки виждаше в тях различни картини. Ерики виждаше разклонението на пътя, все това разклонение: по единия път пламъците водеха към самота, по другия — към осъществяване на мечтите. Може би, а може би не. Азадех гледаше към бъдещето и се опитваше да не го види.

Хаким хан отвърна поглед от огъня и хвърли ръкавицата.

— Цяла вечер си някак разсеяна, Азадех — рече той.

— Да. Мисля, че всички сме така. — Усмивката й не беше истинска. — Мислиш ли, че можем да си поговорим насаме, тримата?

— Разбира се. — Хаким направи знак на охраната. — Ще те повикам, ако имам нужда от тебе. — Мъжът се подчини и излезе. Настроението в стаята веднага се промени. Сега и тримата бяха противници, всички го съзнаваха, всички се пазеха и всички бяха готови. — Кажи, Азадех?

— Вярно ли е, че Ерики трябва да тръгне веднага?

— Да.

— Трябва да има някакво друго решение. Не мога да издържа две години без съпруга си.

— С Божията помощ времето ще мине бързо. — Хаким хан се изправи сковано, болката беше успокоена от кодеина.

— Не мога да издържа две години — повтори тя.

— Не можеш да нарушиш клетвата си.

— Той е прав, Азадех — намеси се Ерики. — Ти се закле доброволно, Хаким е хан и цената е… справедлива. Но всички тези убийства — трябва да замина, вината е моя, не твоя или на Хаким.

— Не си направил нищо лошо, нищо, беше принуден да защитаваш мен и себе си, това бяха отрепки, решени да ни убият, а що се отнася до нападението… ти направи това, което си смятал за най-добро, нямало е как да знаеш, че откупът е платен отчасти или че татко е мъртъв… той не биваше да заповяда да убият пратеника.

— Това не променя нищо. Трябва да тръгна тази нощ. Можем да го приемем и да оставим нещата каквито са — рече Ерики, наблюдавайки Хаким. — Две години ще минат бързо.

— Ако останеш жив, мили. — Азадех се обърна към брат си, който отвърна на погледа й. Усмивката му си остана същата, очите — същите.

Ерики погледна брата, после сестрата. Бяха толкова различни и все пак толкова си приличаха. „Какво я промени, защо тя ускори това, което не биваше да се ускорява?“

— Разбира се, че ще остана жив — рече той, външно спокоен.

От огнището падна един жив въглен и той се протегна, за да го хвърли пак вътре. Забеляза, че Азадех не беше отместила поглед от Хаким, нито пък той своя от нея. Същото спокойствие, същата любезна усмивка, същата твърдост.

— Да, Азадех? — попита Хаким.

— Някой молла би могъл да ме освободи от клетвата ми.

— Не е възможно. Нито молла, нито аз бих могъл да направя това, дори и имамът не би се съгласил.

— Аз мога да се освободя. Това е нещо между мен и Бог, аз мо…

— Не можеш, Азадех. Не можеш и няма да намериш спокойствие в душата си.

— Мога. Мога и душата ми ще остане спокойна.

— Не и ако искаш да останеш мюсюлманка.

— Да — рече просто тя. — Съгласна съм.

— Не знаеш какво говориш! — възкликна Хаким.

— О, знам, помислила съм дори за това. — Гласът й беше безизразен. — Помислих и за това решение и смятам, че е приемливо. Няма да понеса две години раздяла, няма да понеса и опит да бъде убит съпругът ми, нито ще го простя.

Тя се облегна и за момент се разсея. Повдигаше й се, но се радваше, че е поставила открито въпроса, макар същевременно да се боеше. Още веднъж благослови Айша за това, че я беше предупредила.

— Няма да допусна да се откажеш от исляма при каквито и да било обстоятелства — натърти Хаким.