Джеймс Клавел - Вихрушка

Мешанг не го чуваше. В ума му имаше само една мисъл: „Той… баща ми… аз получавам… получавам обратно имуществото ни!“

— Нашето ислямско правителство е правителство на Закона. Върховната власт принадлежи само на Бога. Законът на исляма има абсолютна власт над всички, включително и над ислямското правителство. Дори най-благородният Пророк, мир Нему, е бил подчинен на закона, който само Бог е разкривал и който е обяснен само с езика на Корана. — Моллата се изправи. — Такава е била Божията воля, но негово превъзходителство Яред Бакраван не е бил съден съобразно закона.

— Това… вярно ли е?

— Да, такава е Божията воля, ваше превъзходителство. Всичко ще ви бъде върнато. Нали вашият баща щедро ни подкрепяше? Как може да процъфтява ислямското правителство без помощта и подкрепата на пазара? Как може да съществуваме, ако не използваме пазарите за борба с враговете на исляма, враговете на Иран и неверниците…

Пред пазара.

Таксито спря на препълнения площад. Локхарт слезе и плати на шофьора. Двама бъдещи пътници, жена и мъж, се пребориха за мястото, което се освободи. Площадът беше пълен с хора, които влизаха или излизаха от джамията и пазара, обикаляха сергиите по улицата. Те почти не му обръщаха внимание — униформата и фуражката му осигуряваха свободно преминаване. Нощта беше хладна, небето бе покрито с облаци. Вятърът отново се бе усилил и се опитваше да загаси пламъчетата на газените лампи на уличните продавачи. От другата страна на площада се намираше улицата, на която беше домът на Бакраван. Том тръгна бързо, заобиколи ъгъла и отстъпи встрани, за да пропусне моллата Саяни и зелените, след това продължи.

Спря пред вратата във високия зид, пое си дълбоко въздух и почука силно. После почука пак. И пак. Чу стъпки, забеляза нечие око зад шпионката.

— Аз съм, негово превъзходителство капитан Локхарт — извика той щастливо.

Вратата се отвори.

— Добре дошли, ваше превъзходителство — каза портиерът. Още не се беше съвзел от шока от внезапното пристигане и заминаване на моллата и зелените, изпратени със смирени поклони лично от негово превъзходителство Гадняра, който в мига, в който вратата беше залостена, заподскача като луд, тупаше с крака по земята и после се втурна обратно в къщата. А ето сега ново привидение, за Бога, дошъл е неверникът, който някога беше женен за годеницата на негово превъзходителство Лайно.

Порив на вятъра раздуха изсъхналите листа в градината. При отворената главна врата се появи още един опулен слуга.

— Поздрави, ваше превъзходителство — промърмори той. — Ще… ще кажа на негово превъзходителство Мешанг, че сте пристигнали.

— Чакай! — Локхарт чуваше възбуденото бръмчене на гласовете от салона, дрънченето на чаши, смеха на хората. — Жена ми вътре ли е?

— Жена ви? — Слугата с мъка дойде на себе си. — Ъ-ъ, нейно височество, ваше превъзходителство капитане, си легна.

— Болна ли е? — разтревожи се Локхарт.

— Не изглеждаше болна, ваше превъзходителство, просто се прибра преди вечеря. Ще кажа на негово превъзходителство Мешанг, че…

— Не е необходимо да го безпокоиш, а и гостите му — прекъсна го Локхарт, доволен от възможността да я види първо насаме. — Ще я видя, после ще сляза и ще се представя по-късно.

Слугата погледа след него, докато той се качваше по стъпалата през две, изчака да се скрие от погледа му и хукна да търси Мешанг.

Локхарт мина по един коридор, после по друг. Насили се да ходи по-бавно, копнееше да види колко изненадана ще бъде тя и колко щастлива, а после щяха да отидат да видят Мешанг, а Мешанг щеше да изслуша плана. Най-после се озова пред вратата на стаята им и завъртя дръжката. Вратата не се отвори и той почука и я повика тихо:

— Шаразад, аз съм, Томи. — Нещо не беше наред. — Шаразад? — Изчака. Почука. Отново изчака. И пак почука, вече по-силно. — Шаразад!

— Ваше превъзходителство!

— А, здравей, Джари — рече той. Не забеляза, че тя трепери. — Шаразад, мила, отключи! Аз съм, Томи!

— Нейно височество каза да не я безпокоят.

— Но тя не е имала предвид мен. Разбира се, че не! Приспивателно ли е взела?

— О, не, ваше превъзходителство.

Локхарт насочи цялото си внимание към нея.

— От какво толкова те е страх?

— Мене? Не се страхувам, ваше превъзходителство. Защо трябва да се страхувам?

„Нещо не е наред“ — помисли си той. Обърна се нетърпеливо към вратата.

— Шаразад! — Чакане, чакане, чакане. — Това е смешно! — промърмори той. — Шаразад! — Преди да се усети какво прави, вече удряше по вратата. — Отвори вратата, за Бога!