Джеймс Клавел - Вихрушка

Докторът мина бързо покрай него, качи се в кабината и коленичи до Макайвър. Един поглед му беше достатъчен, за да сложи инжекцията, която беше приготвил.

— Това ще го успокои бързо, а след няколко минути ще го закараме в болницата. — Извика на арабски на санитарите и те дойдоха на бегом. После помогна на Джени да слезе. Жан-Люк вече беше при тях. — Аз съм доктор Ланоар. Моля, кажете ми какво стана.

— Сърдечен удар ли е? — попита Джени.

— Да, да. Не е голям — отвърна докторът, опитвайки се да я успокои. Той беше половин французин, половин бахрейнец, много добър, и имаха късмет, че успяха да го намерят толкова бързо. Зад тях санитарите вече бяха сложили Макайвър на носилка и го изнасяха внимателно от хеликоптера.

— Той… съпругът ми внезапно изпъшка и някак си дрезгаво каза: „Не мога да дишам“, после се сви от болка и припадна. — Тя изтри потта от горната си устна и продължи със същия унил глас: — Помислих, че сигурно е сърдечен удар, а не знаех какво да правя, после си спомних какво ни каза доктор Нът на лекцията за съпругите, разхлабих яката на Дънкан и го сложихме на пода, после намерих… капсулите, които ни даде, сложих една под носа му и я счупих…

— Амониев нитрат?

— Да, да, това беше. Доктор Нът ни даде на всяка по две и ни каза да ги пазим на тайно място и как да ги използуваме. Миришеше ужасно, но Дънкан изпъшка и почти се съвзе, но после пак изгуби съзнание. Все пак дишаше, някак си дишаше. В кабината почти не се чуваше и не се виждаше и по едно време ми се стори, че пак спря да диша и използвах и последната капсула, това като че ли го оправи пак.

Докторът наблюдаваше носилката и щом я поставиха в линейката, се обърна към Жан-Люк:

— Капитане, моля ви, доведете мадам Макайвър в болницата след половин час, ето картичката ми, те знаят къде да ме намерят.

— Не мислите ли, че… — започна бързо Джени, но докторът я прекъсна твърдо:

— Ще му помогнете повече, ако ни оставите половин час да си свършим работата. Вие сте направили каквото сте могли, спасили сте живота му. Така мисля. — И забързано се отдалечи.

Техеран, домът на Бакраван: 8,59 вечерта.

Зара стоеше до масата за вечеря и проверяваше за последен път дали всичко е готово. Чинии, прибори, салфетки от бял лен, купи с хорищ, различни видове месо и зеленчуци, пресен хляб и пресни плодове, сушени плодове и подправки. Оставаше да се донесе само оризът, а това щеше да стане, когато тя извикаше гостите на вечеря.

— Добре — каза тя на слугите и отиде в другата стая.

Гостите им продължаваха да разговарят, но тя забеляза, че Шаразад сега стои самичка близо до Дарануш, който оживено разговаряше с Мешанг. Тя прикри тъгата си и се приближи към нея.

— Мила, изглеждаш много уморена. Добре ли се чувстваш?

— Разбира се, че е добре — извика високо Мешанг.

— От вълнението е, Зара, просто от вълнението. — Шаразад се усмихна, но лицето й беше много бледо.

После се обърна към Фаразан:

— Ако не възразявате, ваше превъзходителство Дарануш, тази вечер няма да остана за вечеря.

— Защо, какво има? — попита рязко Мешанг. — Болна ли си?

— О, не, мили братко, това е просто от вълнението. — Шаразад отново насочи вниманието си към дребния мъж. — Може би ще ми бъде разрешено да ви видя утре? Може би за вечеря утре вечер?

Преди Мешанг да успее да отговори вместо него, Дарануш отвърна:

— Разбира се, скъпа! — Наведе се и й целуна ръка, при което тя трябваше да събере цялата си воля, за да не повърне. — Ще вечеряме утре. Може би вие и негово превъзходителство Мешанг, и Зара ще окажете чест на моя беден дом. — Той се ухили. Лицето му стана още по-гротескно. — На нашия беден дом.

— Благодаря, ценя високо поканата ви. Лека нощ и останете с мир.

— И вие също.

Тя се сбогува по същия учтив начин с брат си и Зара, после се обърна и ги остави. Дарануш я проследи с очи как се отдалечава, наблюдаваше полюляването на момчешките й бедра и задника й. „За Бога, погледни я — рече си той с копнеж, представяше си я гола да лудува за него. — Направих по-добра сделка, отколкото си мислех. За Бога, когато Мешанг предложи брака, бях убеден само от зестрата наред с обещанията за сътрудничество на пазара. И двете бяха значителни, и естествено така трябваше да бъде за една жена, бременна с дете от чужденец. Но сега, за Бога, мисля, че няма да е толкова трудно да легна с нея, да я накарам да ме обслужва така, както искам да бъда обслужван, и понякога да си правя свои деца. Кой знае, може и да стане както каза Мешанг: «Може би ще загуби детето, което носи.» Може би, може би.“