Джеймс Клавел - Вихрушка

Господи! До гуша ми дойде от всичко това. Имам нужда от почивка. Дълга почивка. Къде? Мога да се върна в Хонконг за седмица или две, да потърся старите приятели, малцината, които останаха, или може би да ида в Pays d’Enhaut, Високата страна, на ски. Не съм карал ски от години, а малко добра швейцарска кухня би ми дошла добре, roesti и вурст и хубаво кафе с гъста сметана и много вино. Много! Точно така ще направя. Първо Техеран, после приключване с Хашеми и излитам в свободните небеса. Може би ще се срещна с някоя хубава…

Такива като нас обаче не излизат на бял свят и не се променят. Какво, по дяволите, да правя сега и как да изкарам пари за в бъдеще, когато нямам никаква надежда за иранска пенсия, а пенсията ми от полицията в Хонконг от ден на ден струва все по-малко?“…

— А, Хашеми, как мина?

— Добре, Робърт. Шофьор, обратно в щаба. — Шофьорът даде газ през главния портал и подкара бързо по шосето към града. — Ерики ще се измъкне в малките часове, преди разсъмване. Ние ще го следваме, колкото си искаме, и след това го хващаме извън Табриз.

— С благословията на Хаким?

— Тайна благословия, явен гняв. Благодаря. — Хашеми прие цигарата, очевидно доволен от себе си. — Утре по това време финландецът едва ли ще е между живите.

— По предложение на Хаким? — Армстронг се чудеше каква ли е била сделката.

— Разбира се.

— Интересно. — Това не можеше да е идея на Хаким. Какво ли беше замислил Хашеми?

— Да, интересно. След като довечера видим сметката на муджахидините и се уверим, че този маниак, финландецът, е в капана, се връщаме в Техеран.

— Идеално.

Техеран, домът на Бакраван: 8,06 вечерта.

Шаразад сложи гранатата и пистолета в чантата си и я скри под някакви дрехи в чекмеджето на бюрото си. Вече беше избрала облеклото, което щеше да носи под чадора си по-късно — яке за ски, дебел пуловер и клин. Сега беше в бледозелена копринена рокля от Париж, която подчертаваше идеално фигурата й и дългите й крака. Гримът й също беше идеален. Последна проверка на стаята и тя слезе долу, за да се присъедини към посрещането на Дарануш Фаразан, бъдещия й съпруг.

— А, Шаразад!

Мешанг я пресрещна на вратата. Потеше се и прикриваше нервността си с престорено добро настроение, не знаеше какво да очаква от нея. Когато се върна от доктора, той започна да й се кара, отправяше страшни заплахи, но за негова изненада тя само сведе поглед и примирено пророни: „Не казвай нищо повече, Мешанг. Бог е решил, моля да ме извиниш, ще ида да се преоблека.“ И ето я сега тук — все още изглеждаше примирена.

„И така трябва да бъде“ — помисли си той.

— Негово превъзходителство Фаразан умира от нетърпение да те поздрави. — Той я хвана за ръка и я поведе между двадесетината души в стаята, повечето негови близки приятели и съпругите им, Зара и някои от нейните приятелки, нито една приятелка на Шаразад. Тя се усмихна на онези, които познаваше, после насочи цялото си внимание към Дарануш Фаразан.

— Моите почитания, ваше превъзходителство — каза тя любезно и протегна ръка. За пръв път беше толкова близо до него. Той беше по-нисък от нея. Тя погледна надолу към няколкото боядисани кичури коса на грубото му теме, грубата му кожа и още по-грубите ръце, лошият му дъх я обви, малките му черни очички блестяха. — Мир вам.

— Моите почитания, Шаразад, и мир на този дом, но моля те, моля те, не ме наричай ваше превъзходителство. Колко… колко си красива.

— Благодаря — отвърна тя и отдръпна ръката си, усмихна се и застана до него, после се втурна да му донесе нещо безалкохолно, полата й се развяваше, донесе чашата с възможно най-голяма грация, усмихвайки се на тъпите му любезности, поздравяваше другите гости, правеше се, че не забелязва втренчените им погледи и тайния присмех, но не прекаляваше с играта; мислите й бяха съсредоточени върху бунта в университета, който вече беше започнал, и протестния поход, който беше забранен от Хомейни, но въпреки това щеше да се състои.

Зара я наблюдаваше от другия край на стаята, изненадана от промяната, но благодарна на Бога, че Шаразад е приела съдбата си и че ще се подчини, което ще направи живота на всички им по-лесен. „Какво друго би могла да направи? Нищо! А и аз не мога да направя нищо, освен да приема, че Мешанг си има четиринадесетгодишна курва, която вече се хвали, че скоро ще стане негова втора жена.“

— Зара!

— О! Да, Мешанг, мили.

— Вечерта е идеална, идеална. — Мешанг избърса челото си и взе безалкохолно питие от подноса, на който имаше и чаши с шампанско за онези, които искаха. — Доволен съм, че Шаразад се е вразумила, защото това е идеалната партия за нея, разбира се.