Джеймс Клавел - Вихрушка

Без да нарушава спокойствието на Азадех, Мина я спусна в по-плитка вода на друга платформа, където Азадех можеше да легне в цял ръст, с удобно отпусната глава, така че да може да масажира гърдите, слабините, бедрата и краката й и да я подготви за истинския масаж с масло, който следваше по-късно, когато топлата вода я отпуснеше съвсем.

— О, толкова е хубаво — отново рече Азадех. Мислеше си колко по-хубаво беше това от тяхната сауна — онази силна горещина и после страхотното хвърляне в снега. Пламваше от съживителния шок, но той не беше така хубав като тази чувственост на парфюмираната вода и тихото отпускане, никакви шокове и, о, толкова е хубаво… но защо банята е селски площад и е толкова студено, ето ги касапина и фалшивия молла, и всички крещят: „Първо дясната му ръка… убийте с камъни блудницатааа!“ Тя извика без звук и заплака.

— О, заболя ли ви, Ваше височество, простете!

— Не, не ме заболя Мина, няма нищо, нищо, моля те, продължавай. — Отново усети успокояващите пръсти. Сърцето й забави ударите си. „Надявам се скоро да мога да заспя без… без селото. Снощи с Ерики ми беше малко по-добре, в прегръдките му ми беше по-добре, просто да бъда до него. Може би тази нощ ще бъде още по-добре. Как ли е Джони? Сега сигурно вече пътува към вкъщи, към Непал в отпуска. Сега, когато Ерики се върна, аз съм отново в безопасност, докато съм с него, докато съм близо до него. Сама не съм… не съм в безопасност дори с Хаким. Вече не се чувствам в безопасност. Просто вече не се чувствам в безопасност.“

Вратата се отвори и влезе Айша. Лицето й беше изпито от скръб, очите — изпълнени със страх, черният чадор я правеше да изглежда още по-съсухрена.

— Здравей, Айша, мила, какво има?

— Не зная. Светът изглежда странен, а аз нямам… нямам опора.

— Влез във ваната — рече Азадех. Стана й жал за нея — изглеждаше толкова слаба и стара, крехка и беззащитна. „Трудно е да повярва човек, че е вдовица на баща ми, че има син и дъщеря, а е само на седемнадесет години.“ — Влез вътре, толкова е хубаво.

— Не, не, благодаря, аз… аз исках само да поговоря с тебе.

Айша погледна към Мина, после сведе очи и зачака. Преди два дни тя просто би изпратила да повикат Азадех, която щеше да дойде веднага, да се поклони, да коленичи и да чака заповедите й, така както тя сега коленичеше като молителка. „Такава е Божията воля — мислеше си тя. — Ако не беше ужасът за бъдещето на децата ми, щях да викам от радост — няма да я има вече гадната миризма и разтърсващото хъркане, няма да я има вече смазващата тежест, пъшкането, гнева и хапането, отчаянието да постигне онова, което можеше, но рядко. «Твоя е вината, твоя, твоя…» Как така да е моя вината? Колко пъти го молех да ми покаже какво да направя, за да помогна, и се опитвах, опитвах, опитвах, но беше толкова рядко; и после изведнъж тежестта я нямаше, започваше хъркането, а аз оставах будна да лежа в потта и вонята. О, колко пъти исках да умра!“

— Мина, остави ни сами, докато те повикам — рече Азадех. Прислужницата се подчини веднага. — Какво има, мила Айша?

— Страхувам се. — Момичето трепереше. — Страхувам се за сина си и дойдох да те помоля да го защитиш.

— Няма за какво да се боиш от Хаким хан или от мене, няма за какво — каза нежно Азадех. — Заклехме се пред Бога да ви пазим, твоя син и дъщеря ти, направихме го пред… пред твоя съпруг, нашия баща, и после пак, след смъртта му. Няма от какво да се страхуваш. От нищо.

— От всичко се страхувам — заекна момичето. — Вече не съм в безопасност, нито синът ми. Моля те, Азадех, не би ли могъл… не би ли могъл Хаким хан… готова съм да подпиша какъвто и да е документ, с който да му преотстъпя всички права, искам само да живея спокойно и синът ми да расте в мир.

— Мястото ти е при нас, Айша. Скоро ще видиш колко щастливи ще бъдем всички заедно — отвърна Азадех и си помисли: „Момичето е право да се страхува. Хаким никога няма да предаде ханството извън семейството си, ако има свои синове — трябва вече да се ожени, трябва да му помогна да си намери хубава жена.“ — Не се тревожи, Айша.

— Да не се тревожа? Ти си в безопасност сега, Азадех, ти, която допреди няколко дни живееше в ужас. Сега аз не съм в безопасност и аз живея в страх.

Азадех я наблюдаваше. Не можеше да направи нищо за нея. Животът на Айша беше решен. Тя беше вдовица на хан. Щеше да остане в двореца, наблюдавана и пазена и да живее колкото е възможно по-добре. Хаким нямаше да я остави да се омъжи повторно, не би могъл да я остави да се откаже от правата на сина, дадени с публичното завещание на умиращия съпруг.