Джеймс Клавел - Вихрушка

— Сега трябва да решим какво ще правиш. Не можеш да останеш тук.

— Съгласен съм — отвърна Ерики. Радваше се, че чакането свършва. — Зная, че съм… че съм затруднение за теб като хан.

— Част от споразумението на Азадех и моето с баща ни, за да ни бъдат върнати правата и да стана наследник, беше да положим клетва, че ще останем в Табриз, в Иран, за две години. Така че ти трябва да тръгнеш, а тя не може.

— Тя ми каза.

— Ясно е, че си в опасност дори и тук. Не мога да те защитавам пред полицията или правителството. Трябва да тръгнеш веднага, да излетиш от страната. След две години, когато и Азадех може да замине, тя ще дойде при теб.

— Не мога да отлетя. Фазир каза, че щял да опита да ми намери механик утре, но не било сигурно. Обеща и гориво. Ако успея да се свържа с Макайвър в Техеран, той би могъл да прати някой дотук.

— Опита ли?

— Да, но телефоните още не работят. Щях да използвам ВЧ-то в нашата база, но офисът е съвсем разбит — когато се връщах, минах през базата, там е пълна каша, няма транспорт, няма варели с гориво. Като се свържа с Техеран, Макайвър може да изпрати механик да оправи машината. Може ли да остане тук, докато я оправят?

— Да. Разбира се. — Хаким си наля още малко чай, вече убеден, че Ерики не знае нищо за бягството на останалите пилоти и хеликоптерите. Но това не променяше нищо. — Няма никакви авиолинии до Табриз, иначе бих могъл да ти уредя полет. И все пак мисля, че трябва да тръгнеш веднага. Изложен си на голяма опасност, на непосредствена опасност.

— Сигурен ли си? — Ерики присви очи.

— Да.

— Каква?

— Не мога да ти кажа. Но е извън моя контрол, сериозна е, непосредствена, не засяга Азадех за момента, но би могла, ако не внимаваш. За да я предпазим, това трябва да си остане между нас. Ще ти дам кола — която поискаш от гаража. Мисля, че има около двадесет. Какво стана с твоя рейнджровър?

Ерики вдигна рамене, умът му работеше.

— Убийството на онзи муджахидин, който ни взе документите с Азадех, и на другите, дето ги гръмна Ракоци, е съвсем друг проблем.

— Бях забравил за Ракоци. Няма много време — настоя Хаким.

Ерики завъртя глава, за да отпусне мускулите на врата си и да премахне болката.

— Колко непосредствена е тази опасност, Хаким?

Хаким го погледна право в очите.

— Дотолкова непосредствена, че бих предложил да изчакаш докато се мръкне, да вземеш колата и да бягаш — измъкни се от Иран колкото можеш по-бързо — подчерта той. — Дотолкова непосредствена, че да знам, че ако не го направиш, Азадех ще има по-големи тревоги. И дотолкова, че не бива да й казваш нищо, преди да тръгнеш.

— Ще се закълнеш ли в това?

— Кълна се пред Бога, смятам, че е така. — Видя, че Ерики се намръщи, и зачака търпеливо. Харесваха му неговата честност и простота, но в крайна сметка те нямаха никакво значение. — Можеш ли да тръгнеш, без да й кажеш?

— Ако тръгна преди разсъмване, докато тя спи. Ако тръгна тази вечер, като се направя, че излизам и отивам до базата, тя ще ме чака и ако не се върна, ще стане много трудно — и за нея, и за тебе. Историята в селото я измъчва. Ще изпадне в истерия. По-разумно ще бъде да тръгна тайно, тъкмо преди разсъмване. По това време тя ще спи — докторът й даде приспивателни. Тя ще спи, а аз бих могъл да оставя бележка.

Хаким кимна доволен.

— Тогава е решено. — Не искаше и Азадех да пострада или да му създаде неприятности.

Ерики чу заключителната нотка и разбра вече без никакво съмнение, че ако остави жена си, ще я загуби завинаги.

В банята: 7,15 вечерта.

Азадех се потопи до шия в горещата вода. Банята беше с красиви плочки, петнадесет квадратни метра, на няколко нива — в единия край по-ниска, с платформи за почивка; горещата вода се подаваше от съседното помещение, където се намираше пещта. Беше топла и голяма, щастливо място с чудесни огледала. Косата на Азадех бе прибрана в тюрбан и тя си почиваше на една от наклонените облегалки с протегнати крака. Водата я успокояваше.

— О, толкова е хубаво, Мина — промърмори тя. Мина беше силна, красива жена, една от трите прислужнички на Азадех. Стоеше надвесена над нея във водата, само с една препаска на кръста, и нежно масажираше врата и раменете й. В банята бяха само те двете — Хаким бе изпратил останалите членове на семейството в други къщи в Табриз „да се подготвят за Деня на оплакването на Абдула хан“. Това беше оправданието, но всички разбираха, че четиридесетте дни изчакване му бяха необходими, за да има време да огледа двореца на спокойствие и да преразпредели апартаментите по свое усмотрение. Само старата Хананъм не беше обезпокоена, и Айша с двете й деца.