Джеймс Клавел - Вихрушка

Съобщението бе написано на ръка с почерк, който Хаким не познаваше:

Много, много поздравления за наследството, пожелавам ти да живееш дълго и да твориш като твоя предшественик. Да, и бих желал да се срещнем спешно. Но тук, не там. Съжалявам. Когато си готов, за мен ще бъде чест да те приема — с пищно посрещане или тайно, както искаш. Трябва да бъдем приятели, има много неща, които трябва да направим, а ние имаме много общи интереси. Моля те, кажи на Робърт Армстронг и Хашеми Фазир, че Язернов е погребан в руското гробище в Джалех и очаква с нетърпение да ги види, когато е удобно.

Подпис нямаше.

Силно разочарован, ханът се върна до леглото и подаде листчето на Ахмед.

— Какво мислиш за това?

Ахмед нямаше сили да го вземе.

— Извинявайте, Ваше височество, моля ви, подръжте го, за да го прочета. — След като го прочете, той каза: — Това не е почеркът на Мжитрик. Аз… аз бих разпознал неговия почерк, но… мисля, че е вярно. Той би го предал на… на някой от подчинените си да го донесе тук.

— Кой е Язернов и какво означава това?

— Не зная. Това е код… това е кодова фраза, която те ще разберат.

— Това покана за среща ли е, или заплаха? Кое от двете?

— Не зная, Ваше височество. Предполагам сре… — Той се сгърчи от болка и изруга на собствения си език.

— Мжитрик знае ли, че последните два пъти попаднаха в засада? Знае ли, че Абдула хан го е предал?

— Не… не знае, Ваше височество. Казах ви, че е хитър и ханът, вашият баща, беше много… много внимателен в отношенията си с него. — Усилията, които полагаше, за да говори и да се концентрира, отнемаха силите му. — Този Мжитрик знае, че са във връзка с вас… Това, че и двамата са тук сега, не означава нищо, той има много шпиони. Вие сте хан и, разбира се… разбира се, знаете, че… че ви шпионират всякакви хора, повечето от тях лоши, които докладват на своите началници — повечето от тях още по-лоши. — На лицето му се изписа усмивка и Хаким се зачуди какво ли означава тя. — Но вие знаете как да скриете истинските си цели, Ваше височество. Никога… Абдула хан никога не се е съмнявал в това, колко сте умен, никога. Ако… ако познаваше една стотна от това, което сте в действителност… наистина нямаше да ви изгони, а щеше да ви направи… да ви направи наследник и главен съветник.

— Щеше да нареди да ме удушат. — Дори за частица от секундата Хаким хан не се изкуши да каже на Ахмед, че тъкмо той бе изпратил убийците, които Ерики бе избил, или за опита с отровата, който също се беше провалил. — Преди седмица той би наредил да ме осакатят и ти с радост щеше да го направиш.

Ахмед го погледна. Очите му бяха хлътнали дълбоко и смъртта вече надничаше в тях.

— Откъде знаете толкова много?

— Такава е Божията воля.

Животът му гаснеше. И двамата го знаеха.

— Полковник Фазир ми показа един телекс за Ерики. — Хаким разказа на Ахмед за съдържанието му. — Мжитрик не е в ръцете ми, за да се пазаря за него, поне не засега. Мога да дам Ерики на Фазир или да му помогна да избяга. И в двата случая сестра ми е задължена да остане тук и не може да тръгне с него. Какво ще ме посъветваш?

— За вас е по-безопасно да дадете неверника на полковника като пишкеш, а пред нея да се преструвате, че не можете да попречите с нищо на… на арестуването му. Всъщност то си е така, ако полковникът го иска. Неверникът… неверникът ще се съпротивлява и ще го убият. Тогава можете тайно да я обещаете на оня от Тбилиси… но никога не му я давайте, така ще контролирате… така можете да го контролирате… но се съмнявам.

— А ако неверникът „успее“ да избяга?

— Ако полковникът го допусне… ще иска да му се плати.

— С какво?

— С Мжитрик. Сега или някога… някога в бъдеще. Докато неверникът е жив, Ваше височество, тя никога няма да се разведе с него — забравете саботьора, той беше по друго време, — а когато двете години… отминат, тя ще тръгне с него, тоест ако… ако той я остави… засега тук. Съмнявам се дори дали Ваше височество… — Ахмед затвори очи, тялото му се разтресе.

— Какво стана с Баязид и бандитите? Ахмед!

Ахмед не го чу. Виждаше степите, просторните равнини на своята родина и на дедите му, морето от трева, откъдето идваха предците, препускаха до стремето на Чингис хан, а после до внука му Кубилай хан, и до брат му Хулагу хан, който бе навлязъл в Персия, за да издигне планини от черепите на своите врагове. „Ето тук, в златните земи, още от древни времена — помисли си Ахмед, — в тези земи на вино, топлина, богатство и чувствени жени с очи на кошути, възхвалявани от древни времена, като Азадех… Ах, вече никога няма да мога да я взема така, както трябва да бъде взета, влачена за косата като военна плячка, преметната на седлото, за да бъде хвърлена и укротена върху вълчи кожи…“ Някъде отдалече чу собствения си глас: