Джеймс Клавел - Вихрушка

— Не бих посмял дори да го предложа, Анди. Това ще означава да признаем, че сме виновни.

— Можете ли да ни издействувате транзитно разрешение за четиридесет и осем часа за Оман?

— Ще попитам шефа, но няма да разберем нищо до утре — намръщи се Нюбъри. — Вече е твърде късно, а и съм убеден, че искането ще бъде отхвърлено, и съвсем правилно. Доста сме обвързани с Иран, в края на краищата нали Иран помогна за укротяването на комунистическите бунтовници, подкрепяни от Йемен. Съмняваме се, че биха се съгласили да обидят един такъв добър приятел, колкото и да са недоволни от сегашната линия на фундаменталистите.

На Гавалан му призля.

— По-добре да видя дали мога да изтегля самолетите по-рано или да потърся алтернативи. Бих казал, че шансът ми е едно на петдесет. — Той допи питието си и стана. — Извинявай за неприятностите.

Нюбъри също стана.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна повече — каза той, и наистина съжаляваше. — Дръжте ме в течение, а и аз ще ви информирам своевременно.

— Разбира се. Момент, нали каза, че можете да изпратите съобщение до капитан Йоконен в Табриз?

— Със сигурност ще опитам. Какво да бъде?

— Просто от мое име, че трябва да, ъ-ъ, да тръгне колкото е възможно по-бързо, по най-късия път. Подпишете го: GHPLX, Гавалан.

Нюбъри записа, без да каже нищо.

— GHPLX?

— Да. — Гавалан бе сигурен, че Ерики ще разбере, че това е новата му британска регистрация. — Той не знае за, м-м, последните събития, така че, ако вашите хора могат да го информират насаме за причината да бърза, ще бъда много, много благодарен. Благодаря ти за помощта.

— Във ваш интерес е, а и в негов, да замине колкото е възможно по-бързо, със или без хеликоптера. С нищо не можем да му помогнем. Съжалявам, но такава е истината. — Нюбъри продължаваше да си играе с чашата. — Сега той представлява много голяма опасност за вас, нали така?

— Не мисля. Той е под протекцията на новия хан, неговия шурей. В по-голяма безопасност не би могъл да бъде — отговори Гавалан. Какво ли би казал Нюбъри, ако знаеше за Том Локхарт? — Ерики ще се оправи. Той ще разбере. Благодаря ти още веднъж.

Табриз, международната болница: 6,24 вечерта.

Хаким хан влезе в личната си стая, следван от лекаря и човек от охраната. Сега вече ходеше с патерици и те го улесняваха, но когато се навеждаше или се опитваше да седне, не облекчаваха болката. Само болкоуспокоителните помагаха. Азадех чакаше долу, нейната рентгенова снимка бе по-добра от неговата, болката й — по-слаба.

— Е, Ахмед, как се чувстваш?

Ахмед лежеше буден, гърдите и коремът му бяха превързани. Операцията за изваждане на куршума, заседнал в гърдите му, беше успешна. Куршумът в корема обаче беше направил много поразии, той бе загубил много кръв, а вътрешните кръвоизливи се бяха подновили. Но в момента, в който видя Хаким хан, той се опита да се надигне.

— Не мърдай, Ахмед — каза с мек глас Хаким хан. — Докторът каза, че се възстановяваш добре.

— Докторът е лъжец, Ваше височество.

Докторът се опита да каже нещо, но Хаким го прекъсна:

— Лъжец или не, оправяй се, Ахмед.

— Да, Ваше височество. С Божията помощ. А вие, вие добре ли сте?

— Ако рентгеновата снимка не лъже, имам само скъсани сухожилия — отвърна ханът и вдигна рамене. — Иншаллах.

— Благодаря ви… благодаря ви, че съм в личната ви стая, Ваше височество. Никога не съм бил… в такъв разкош.

— Това е само знак за моето признание за верността. — Хаким освободи с властен жест лекаря и охраната. Когато затвориха вратата, се приближи към леглото. — Искал си да ме видиш, Ахмед?

— Да, Ваше височество, моля да ме извините, че не можах… не можах да дойда при вас. — Ахмед хриптеше, трудно му беше да говори. — Човекът от Тбилиси, когото искахте… руснакът… той изпрати съобщение за вас. То е… то е под чекмеджето… залепено е под чекмеджето. — Той посочи с усилие малкото бюро.

Възбудата на Хаким нарасна. Той опипа неловко под чекмеджето. Превръзките го затрудняваха и той се навеждаше с мъка. Намери малкото квадратче сгъната хартия и то се отлепи лесно.

— Кой го донесе и кога?

— Днес беше… по някое време днес… не съм сигурен, мисля, че следобед. Не зная. Човекът беше с докторска престилка и очила, но не беше доктор. Азербайджанец, може би турчин, не съм го виждал преди. Говореше турски, каза само: „Това е за Хаким хан от един приятел в Тбилиси. Разбра ли?“ Казах му, че разбирам, и той си тръгна така бързо, както бе дошъл. Дълго време си мислех, че съм го сънувал…