Джеймс Клавел - Вихрушка

— Да, да, прав сте.

— Всички карти трябва да се променят. Заливът си е залив, ислямът си е ислям, не принадлежи само на сектата на шиитите.

Макайвър не каза нищо, предпазливостта и безпокойството му нарастваха. В Кувейт и в повечето от държавите в Залива имаше много шиити. Много. Обикновено това бяха бедните. Управляващите, шейховете, обикновено бяха сунити.

— Капитане! — повика го митническият служител, застанал до вратата на кабината. Еър и Вазари бяха получили нареждане да чакат на сянка, встрани от хеликоптерите, докато инспекцията приключи. Механиците се занимаваха с наземни проверки. — Носите ли някакви оръжия?

— Не, господине, само задължителния ракетен пистолет съгласно разпоредбите.

— Някаква контрабанда?

— Не. Само резервни части. — Все обичайните безкрайни въпроси, които ще бъдат повторени веднага след като ги допуснат на летището. Накрая служителят му благодари и му направи знак да се отдалечи. Мъжът от имиграционната служба се беше върнал в колата си с паспортите им. Радиопредавателят бе включен и Макайвър чуваше ясно наземния контрол. Видя как служителят се почеса замислено по брадата, после вдигна микрофона и заговори нещо на арабски. Това засили тревогата му. Джени седеше на сянка наблизо и той отиде при нея.

— Упорит е — прошепна тя. — Как върви?

— За Бога, ще ми се да ни пуснат вече — отговори раздразнено Макайвър. — Ще трябва да издържим още един час на летището и да пукна, ако знам какво да правя.

— Чарли каза ли…

— Капитане! — Служителят от имиграцията ги викаше с Петикин при колата. — Значи сте в транзитен полет, така ли?

— Да. До Ал Шаргаз. С ваше разрешение бихме тръгнали веднага — каза Макайвър. — Ще отидем до летището да попълним плана за полета и ще отлетим колкото се може по-бързо. Така добре ли е?

— Закъде казахте, че летите транзитно?

— Ал Шаргаз през Бахрейн за гориво. — На Макайвър му призляваше с всяка изминала минута. Всеки служител от летището би трябвало да знае, че трябва да дозаредят преди Бахрейн дори и без този вятър, а всички летища по пътя бяха саудитски, така че трябваше да попълни план за полет с кацане в Саудитска Арабия. В Бахрейн, Абу Даби и Ал Шаргаз бяха получили един и същи телекс. В Кувейт — също, и дори и да е бил скрит тук тайно от някой доброжелател, по каквато и да е причина, същото не би било вярно за саудитските летища. Макайвър забеляза как мъжът гледа буквите на иранската регистрация под прозорците на кабината. Бяха пристигнали с иранска регистрация, ще трябва да попълни план за полета и да замине със същите букви.

За тяхна изненада служителят бръкна в жабката на колата и извади пачка формуляри.

— Нареде… Ще приема полетния ви план тук и ще ви дам разрешение за директен полет до Бахрейн, така че можете да тръгнете веднага. Можете да ми платите съответната такса за кацането и ще ви подпечатам и паспортите. Няма да е необходимо да ходите до летището.

— Какво?

— Ще приема плана ви сега и можете да заминете направо оттук. Моля, попълнете го. — Той подаде формуляра на Макайвър. Наистина беше съответният формуляр. — Когато сте готов, подпишете го и ми го върнете. — В колата кръжаха няколко мухи, които го дразнеха, и той махна с ръка да ги отпъди. После вдигна микрофона на радиото, изчака многозначително, докато Макайвър и Петикин се отдалечат, и заговори нещо тихо.

Те отидоха и се опряха на камиона. Не можеха да повярват.

— Господи, Мак, мислиш ли, че знаят и просто ни пускат?

— Не знам какво да мисля. Да не губим време, Чарли. — Макайвър пъхна формуляра в ръцете му и каза по-раздразнено, отколкото искаше: Просто попълни плана, преди да е променил решението си: до Ал Шаргаз. Ако ни се случи авария на Джелет, това си е наш проблем. За Бога, действай и да се вдигаме колкото е възможно по-бързо.

— Разбира се. Веднага.

— Ти няма да управляваш, нали, Дънкан? — попита Джени.

— Не, Чарли ще управлява.

Петикин се замисли за момент и извади един ключ и парите си.

— Джени, това е ключът от стаята ми. Моля те, събери ми нещата, няма нищо важно, плати сметката и вземи следващия самолет, Бидъл ще ти осигури предимство.

— Ами паспорта и разрешителното ти? — попита тя.

— Винаги си ги нося. Умирам от страх да не ги загубя. Нося и една стодоларова банкнота — никога не знаеш кога ще ти потрябва бакшиш.

— Считай, че е направено. — Тя бутна тъмните очила на носа си и се усмихна на съпруга си. — А ти какво ще правиш, Дънкан?