Джеймс Клавел - Вихрушка

— Да. Мисля, че да. Малко съм раздрусан. — Макайвър погледна към Петикин, който се смееше и говореше възбудено с Еър. Шофьорът на цистерната вече наливаше гориво в резервоарите. Зад тях се виждаше някаква служебна кола, която се спускаше от шосето. — Ами другите, какво стана с тях?

— Всички са в безопасност, с изключение на Марк Дюбоа и Фоулър Джойнс. Все още ги няма. — Разказа му каквото знаеше за Старк, Гавалан и Скрагър, Руди и неговите хора. — Фантастичната новина е, че Нюбъри, човек от консулството в Ал Шаргаз, е получил съобщение от Табриз, че Ерики и Азадех са в безопасност в дома на баща й, но, изглежда, че баща й е мъртъв и сега брат й е хан.

— Божичко, това е чудесно! Тогава успяхме, успяхме, Джен!

— Да, да, успяхме! По дяволите този вятър! — Тя отмахна един кичур коса от очите си. — Анди, Чарли и останалите смятат, че Дюбоа има добри шан… — Тя се сепна, щастието й се изпари, изведнъж разбра кое не бе наред. Обърна се рязко и погледна към другата машина. — А Том? Къде е Том Локхарт?

Южно от Техеран: 5,10 следобед.

Изоставеният нефтен кладенец и бензиностанцията бяха в пустите хълмове на сто и петдесет километра от Техеран. Хеликоптерът на Локхарт беше до помпата за гориво и той бе изпомпал горивото на ръка, вече почти приключваше.

Това беше пътна бензиностанция за хеликоптерите, които обслужваха района, част от големия северен тръбопровод, и в нормални времена приютяваше ирански технически екип за поддръжка. В една груба барака бяха поставени няколко легла за преспиване, в случай че някой бъде застигнат от внезапните бури, които бяха типични за областта. Първоначалните британски собственици на площадката я бяха нарекли «Д’Арси 1908» в памет на англичанина, който пръв бе открил нефт в Иран през тази година. Сега беше собственост на «Иран Ойл», но те бяха запазили името и резервоарите се поддържаха пълни.

«И слава Богу!» — помисли си отново Локхарт, уморен от помпането. Преди да излети насам, бе завързал два празни петдесетгалонови варела на задната седалка, в случай че «Д’Арси 1908» е отворена, и направи временна помпа. На брега беше останало достатъчно гориво, за да долеят догоре на излизане от Иран, а Шаразад можеше да помпа по време на полета.

— Сега вече имаме шанс — рече той на глас. Знаеше къде да кацне безопасно и как да се промъкне в Техеран.

Отново беше уверен, правеше планове и контрапланове — какво да каже на Мешанг, какво да избягва, какво да каже на Шаразад и как да избягат. Трябваше да има някакъв начин тя да получи полагащото й се наследство, достатъчно, за да й даде сигурността, от която има нужда…

Петролът преля от пълните до ръба резервоари и той се наруга заради невниманието си, затвори ги внимателно и избърса прелялото. Вече беше готов, варелите на задната седалка бяха пълни и помпата беше на мястото си.

В една от бараките намери няколко консерви телешко и лакомо изгълта едната — не беше възможно да се храни и да лети, освен ако не управляваше с лявата ръка, а той бе от доста време в Иран, за да направи такова нещо. После взе бутилката бира, която бе оставил в снега да се охлади, и отпи на малки глътки. В един от варелите имаше вода. Той счупи леда и плисна лицето си, за да се освежи, но не посмя да пие от нея. Избърса се. Наболата му брада драскаше и той отново изруга, искаше да изглежда възможно най-добре пред нея. Спомни си летателната чанта и самобръсначките. Една от тях работеше с батерии. Намери я.

— Можеш да се обръснеш в Техеран — каза той на отражението си в стъклото на кабината. Нямаше търпение да продължи пътя си.

Последен поглед наоколо. Сняг и скали, нищо повече. В далечината беше пътят Кум — Техеран. Небето бе покрито с облаци, но те бяха нависоко. Далече над него се виеха някакви птици. «Лешояди. Хищници някакви» — помисли си той, докато закопчаваше колана.

Техеран, в дома на Бакраван: 5,15 следобед.

Вратата във високия зид се отвори и излязоха две жени с чадори и забулени лица — Шаразад и Джари. Бяха неузнаваеми. Джари затвори вратата и забърза след Шаразад, която се отдалечи сред тълпата.

— Принцесо, чакай… няма защо да бързаш…

Шаразад обаче не забави крачка, докато не зави зад ъгъла. Чак тогава спря и зачака нетърпеливо.

— Джари, сега те оставям — каза й тя, без да й даде време да я прекъсне. — Не си отивай вкъщи, а ме чакай в кафенето, знаеш кое, в шест и тридесет, изчакай ме, ако закъснея.

— Но, принцесо… — едва промълви Джари, — но негово преподобие Мешанг… казахте му, че отиваме до доктора и не…