Джеймс Клавел - Вихрушка

В този миг двата изтребителя изскочиха насреща им от мъглата, но малко вдясно и на двадесетина метра над тях, профучаха и изчезнаха.

— Господи, дали ни видяха?

— Не зная, капитане, но тези копелета носят ракети с топлинно насочване.

Сърцето на Макайвър биеше бясно. Той направи знак и двамата с Еър спряха и увиснаха точно над вълните, за да заблудят преследвачите.

— За Бога, Вазари, кажи ми какво си говорят!

— Пилотите псуват… съобщават, че са на шестстотин метра, двеста възела… единият казва, че не вижда нищо, а горната част на облаците е на сто… морето не се вижда… Диспечерът казва да продължат към международната граница и да застанат между нея и пиратите… Божичко, пирати! Да застанат между тях и Кувейт… да видят дали облачната покривка не е по-тънка… да останат в засада на шестстотин…

„Какво да правим? — питаше се Макайвър. — Можем да подминем Кувейт и да се насочим направо към Джелет. Няма смисъл, при този вятър няма да стигнем. Не можем да се върнем. Остава Кувейт и да се надяваме, че ще им се изплъзнем.“

При международната граница облаците бяха толкова малко, че едва ги скриваха. Изтребителите обаче дебнеха някъде наблизо, търсеха прозорец или по-тънка облачна покривка, или пък плячката да реши, че е в безопасност, и да се изкачи на височина за заход. В продължение на четвърт час военният канал бе потънал в мълчание. Вече се чуваха диспечерите от Кувейт.

— Ще спра единия двигател, за да пестя гориво — каза Макайвър.

— Да извикам ли Кувейт, капитане?

— Не, аз ще се обадя. След минутка. Ти по-добре иди отзад в кабината и се приготви да се скриеш. Виж дали няма някакви морски гащеризони в шкафчето. Използвай морско осигурително платнище. Изхвърли си униформата и си приготви един спасителен пояс, да ти е подръка.

— Ще паднем ли в морето? — Вазари беше пребледнял.

— Не. Само за камуфлаж, в случай че ни инспектират — излъга Макайвър. Не се надяваше да стигнат до брега. Гласът му беше спокоен, умът му беше спокоен, но крайниците му сякаш бяха налети с олово.

— Какъв е планът, след като кацнем, капитане?

— Ще играем според обстоятелствата. Имаш ли някакви документи?

— Само разрешителните ми за радиооператор, американско и иранско. И в двете пише, че съм от иранските ВВС.

— Крий се. Не знам какво ще стане, но да се надяваме, че ще ни се размине.

— Капитане, трябва да се издигнем по-високо, да излезем от тази мъгла, няма нужда да насилваме късмета си — рече Вазари. — Вече минахме границата. Сега сме в безопасност.

Макайвър погледна нагоре. Облаците и мъглата се разнасяха много бързо, сега вече едва ли можеха да ги скрият. Червената предупредителна светлина сякаш запълваше целия му хоризонт. Май беше по-добре да се издигнат. „Вазари е прав, няма смисъл да насилваме късмета си“ — помисли си той и каза: — Ще бъдем в безопасност чак когато сме на земята. Знаеш това, нали?

Кулата на летището в Кувейт: 4,38 следобед.

Голямата зала бе пълна със служители. Някои бяха британски диспечери, някои — кувейтски. С най-доброто съвременно оборудване: телекси, телефони, ефективност. Вратата се отвори и влезе Чарли Петикин.

— Търсили сте ме, сър? — обърна се той разтревожено към дежурния диспечер, пълничък червендалест ирландец с двоен микрофон и единична слушалка на главата.

— Да, да, точно така, капитан Петикин — отвърна рязко диспечерът и безпокойството на Петикин изведнъж нарасна. — Казвам се Суини. — Използваше молив за стъкло вместо показалка. В периферията на радарния екран, на линията на двадесетте мили се виждаше малка светла точка. — Това е хеликоптер, вероятно два. Той или те тъкмо се появиха, още не са се обадили. Изглежда, ти чакаш два пристигащи, така ми казаха, транзит от Великобритания, така ли е?

— Да — отвърна Петикин. Дощя му се да се развика от радост, че най-после един или и двата са в системата. При този курс сигурно идваха от Ковис. Същевременно осъзна ясно, че са още много далече от безопасността. — Точно така.

— Може би изобщо не са вашите. Да пребъде славата на Всевишния, но това е дяволски любопитен курс, да подхождат от изток, ако той или те са в транзит от Великобритания. — Петикин не реагира на внимателния поглед на Суини. — Все пак да речем, че са вашите. И какви ли са позивните им?

Безпокойството на Петикин нарасна още повече. Ако му дадеше новите британски регистрационни номера, а хеликоптерите се обадеха с иранската регистрация, както бяха длъжни да направят, щяха да загазят всички. Истинските букви на позивните щяха да се видят от кулата, когато хеликоптерите се приближат за кацане — нямаше начин диспечерите да не ги видят. Но ако дадеше на Суини иранските регистрации… това щеше да провали „Вихрушка“. „Това копеле се опитва да ме хване в капан“ — помисли си той и му се догади.