Джеймс Клавел - Вихрушка

— Нека Божият мир бъде с вас, Ваше височество. — „Радвам се, че тази красота скоро ще попадне под чадор — помисли си Хашеми. — Тя би изкушила и сатаната, да не говорим за мръсните неграмотни отрепки на Иран.“ Той погледна отново хана. — Трябва да вървя, Ваше височество.

— Моля, върнете се в седем, полковник. Ако имам някакви новини преди това, ще изпратя да ви повикат.

— Благодаря, Ваше височество.

Азадех затвори вратата след него.

— Как се чувстваш, мили Хаким?

— Уморен. Много боли.

— И при мене е така. Трябва ли да се срещаш с полковника по-късно?

— Да. Няма значение. Как е Ерики?

— Спи. — Тя се радваше. — Ние тримата имаме такъв голям късмет!

В центъра на Табриз: 4,06 следобед.

Робърт Армстронг провери как работи малкият автоматичен пистолет. Лицето му беше напълно безизразно.

— Какво ще правиш? — попита Хенли. Пистолетът никак не му харесваше. Той също беше англичанин, но много по-нисък, със засукани мустаци и очила. Седеше зад бюрото в разхвърляния мръсен офис под един портрет на кралица Елизабет.

— По-добре не питай. Но не се безпокой, аз съм ченге, нали знаеш? Това е само за всеки случай, да не ме нападне някой злодей. Ще можеш ли да предадеш съобщението на Йоконен?

— Не мога да отида без покана в двореца. Какъв предлог да измисля, по дяволите? — вдигна вежди Хенли. — Какво да кажа на Хаким хан? Ужасно съжалявам, братче, но трябва да говоря със зет ти, за да измъкна един приятел от Иран с частен хеликоптер. — Той смени шеговития тон. — Грешиш за полковника, Робърт. Няма никакви доказателства, че полковникът е отговорен за Толбът.

— И да имаше, нямаше да признаеш — отговори Армстронг. Ядосваше се на себе си, че избухна, когато Хенли му разказа за „нещастния случай“. Гласът му отново стана рязък. — Защо, по дяволите, чак днес ми каза, че са взривили Толбът? За Бога, това е станало преди два дни!

— Не аз определям политиката, аз просто нося съобщения, а и ние тъкмо научихме. Освен това беше трудно да те открием. Всички си мислеха, че си заминал, за последен път са те видели да се качваш на британски самолет за Ал Шаргаз. По дяволите, имаш заповед да напуснеш още преди седмица, а си все още тук, нямаш задача, доколкото знам, а каквото и да си решил да правиш, недей, просто бъди така любезен да се махнеш от Иран, защото, ако те пипнат и те докарат до третия етаж, много хора ще бъдат страшно ядосани.

— Ще се опитам да не ги разочаровам. — Армстронг стана и облече стария си шлифер с кожената яка. — До скоро.

— Кога?

— Когато реша, по дяволите. — Чертите му се изпънаха. — Не съм под твое подчинение и какво правя, кога идвам и кога си тръгвам, не зависи от тебе. Само се погрижи докладът ми да се пази в сейфа, докато намериш дипломатическа поща да го предадеш спешно в Лондон, и си дръж тъпата уста затворена.

— Обикновено не си толкова груб и докачлив. Какво става, Робърт?

Армстронг излезе и заслиза надолу по стълбите в студения ден. Небето беше покрито с облаци, май отново щеше да завали сняг. Тръгна по оживената улица. Минувачите и уличните търговци са преструваха, че не го забелязват — предполагаха, че е руснак, и предпазливо си гледаха собствената работа. Независимо че наблюдаваше дали не го следи някой, в ума си той прехвърляше различните възможности и средства да се справи с Хашеми. Нямаше време да се консултира с началството, а и не му се искаше. Те само биха поклатили глава: „Мили Боже, нашият добър стар приятел Хашеми? Да го разкараме само по подозрение, че е взривил Толбът? Първо ще ни трябват доказателства…“

„Но доказателства няма да има и те няма да повярват за екипите от Група Четири или за това, че Хашеми се мисли за нов Хасан ибн-ал-Сабах. Но аз знам. Нали Хашеми щеше да се пръсне от щастие при убийството на генерал Джана. Сега са му паднали по-големи риби. Като Пахмуди. Или целият Революционен комитет, които и да са — чудя се дали не ги е взел вече и тях на мушката? Чудя се дали няма да се захване със самия имам? Никой не знае. Но по един или друг начин ще плати за стария Толбът — след като пипнем Пьотър Олег Мжитрик. Без Хашеми нямам шанс да го пипна, а чрез него и тъпите предатели, които знаем, че действат в Уайтхол, шефовете на Филби, четвъртия, петия и шестия човек — в кабинета, МИ-5 или МИ-6! Или и в трите.“

Така се ядоса, че го заболя глава. Толкова много добри мъже бяха предадени. Докосването до пистолета го успокояваше. „Първо Мжитрик — помисли си той, — после Хашеми. Остава само да се види кога и къде.“