Джеймс Клавел - Вихрушка

— Разрешавам ви да кацнете на хеликоптерната площадка на Месали Бийч точно пред вас, близо до хотела. Ще ги предупредим и ще ви изпратим гориво. Чувате ли ме? — каза Суини.

— Прието, Кувейт, благодаря ви. Зная хотела. Моля, информирайте капитан Петикин.

— Прието, веднага. — Суини вдигна слушалката и съобщи на хеликоптера за морски спасителни операции да бъде в готовност да излети веднага, изпрати една пожарна до хотела, след това протегна ръка да вземе слушалките на Петикин, погледна към вратата и му направи знак да се приближи. — Слушай ме сега — изсъска той тихо. — Ти ще ги посрещнеш и заредиш, ще ги прекараш през митницата и имиграционната служба, ако можеш, и ги махай по дяволите от Кувейт, или и ти, и те, и вашите високомерни „важни“ приятели ще се озовете в затвора като едното нищо! Света Богородице, как смеете да застрашавате Кувейт с вашите откачени авантюри при тия ирански фанатици, които с удоволствие биха натиснали спусъка, и да карате честните хора да си рискуват работата за такива като вас! Ако някой от вашите хеликоптери беше свален… само дяволският ви късмет предотврати международен инцидент. — Той бръкна в джоба си, измъкна някакъв лист и го пъхна в ръцете на Петикин, който бе поразен от внезапната му злъч. — Прочети го и го хвърли в тоалетната.

Суини обърна гръб и отново вдигна телефона. Отмалял, Петикин излезе навън. Когато бе в безопасност, погледна към листа. Беше телекс. Онзи телекс. От Техеран. Не фотокопие. Оригиналът.

„Боже Господи! Дали Суини го е засякъл и скрил заради нас? Но нали каза: «Ще ги прекараш през митницата и имиграционната служба, ако можеш?»

Хотел «Месали Бийч».

Малката цистерна с Джени и Петикин отби от крайбрежния път в огромната градина на хотела, окъпана от дъждовалните машини. Площадката беше доста на запад от широкия паркинг. Пожарната кола вече чакаше. Джени и Петикин скочиха от кабината, Петикин държеше късовълново уоки-токи. Заоглеждаха омарата към морето.

— Мак, чуваш ли ме?

Чуваха двигателите, но още не виждаха машините. После Макайвър се обади:

— На пет без две, Чарли… — Чу се силно пращене… — Само че… Фреди, ти кацай на площадката, аз ще кацна отстрани. — Отново пращене.

— Ето ги! — извика Джени. Хеликоптерите изплуваха от омарата на по-малко от двеста метра. «О, Господи, помогни им да стигнат…»

— Виждаме те, Мак, пожарната е готова, няма проблеми. — Но Петикин знаеше, че доста са загазили. Нямаше как да сменят буквите, прекалено много хора гледаха. Един двигател се задави, но не разбраха кой. После пак.

— Имайте готовност долу, кацам на площадката — сухо се обади Еър.

Видяха как лявата машина леко се отклони и започна да губи височина, опитваше се преодолее разстоянието с прекъсващ двигател. Пожарникарите се приготвиха. Макайвър упорито поддържаше курса, запазваше височината, за да има по-добра възможност, ако и неговите двигатели прекъснат.

— Мамка му — промърмори неволно Петикин, като видя, че Еър се приближава бързо, твърде бързо… но успя да закове машината точно в центъра, в безопасност. И Макайвър вече се приближаваше за аварийно кацане — защо за Бога летеше сам, и къде, по дяволите, беше Том Локхарт? Вече беше твърде близо, нямаше място за маневриране, никой не дишаше, ските докоснаха земята и в същия миг двигателите млъкнаха.

Пожарникарите имаха радиовръзка с летището и съобщиха, че аварийното кацане е приключило, после започнаха да прибират нещата си. Петикин разтърси ръката на Макайвър, спусна се към Еър. Джени застана пред отворената врата на Макайвър. Цялата сияеше.

— Здравей, Дънкан — рече тя, придържайки с ръка косата си над очите. — Как беше пътуването?

— Най-лошото през живота ми, Джен — отвърна той и се опита да се усмихне. Все още не беше на себе си. — Всъщност не искам вече никога да летя, не и сам, така че ме спирай! Ще продължавам да проверявам Скраг — но само веднъж в годината!

Тя се засмя и го прегърна неловко, понечи да го пусне, но той се държеше за нея — обичаше я и му беше толкова хубаво да я види, и да бъде отново на земята, а пътникът му да е в безопасност, машината да е в безопасност, че му се доплака.

— Ти наред ли си, миличко?

Сълзите й се отприщиха. От месеци, а може би и от години, не я беше наричал така. Прегърна го още по-силно.

— Видя ли какво направи! — Намери кърпичката си и го пусна, после го целуна леко. — Заслужаваш едно уиски със сода. Две големи! — За пръв път забеляза колко е блед. — Добре ли си, мили?