Джеймс Клавел - Вихрушка

После слугата срина въодушевлението му, като прошепна, че Локхарт се е върнал, вече е в къщата, вече е горе. Мешанг се втурна насам, а сега безпомощно гледаше как мъжът, когото мразеше толкова много, разпитва Джари, а Зара слуша внимателно.

Направи усилие да се съсредоточи.

— … не съм сигурна, ваше превъзходителство, тя… — хлипаше Джари, — тя само… тя само ми каза, че младежът, който спасил живота й по време на първия протест на жените, бил студент от университета.

— Срещала ли се е насаме с него?

— О, не, ваше превъзходителство, не, както казах, срещнахме го на похода и той ни покани да пием кафе и да си починем — продължи Джари. Беше ужасена, че са я хванали да лъже, но повече се ужасяваше от това да каже какво наистина се беше случило. „Бог да ни пази — молеше се тя. — Къде ли е отишла, къде?“

— Как беше името му, Джари?

— Не зная, ваше превъзходителство, като че ли беше Ибрахим или… или Ишмаел, не зная. Вече ви казах, той не значеше нищо.

Главата на Локхарт направо се пръскаше. Никакъв знак, нищо. Къде би могла да отиде? При приятелка? В университета? На друг протестен поход? „Не забравяй слуховете на пазара за нов бунт на студентите, тази вечер се очакват още взривове, походи и контрапоходи, зелените срещу левичарите, но всички походи, които не са устроени от имама, са забранени от комитета, а търпението на комитета свърши.“

— Джари, сети се! Трябва да ми помогнеш!

— Нашибайте я с камшика, тя знае! — рече гърлено Мешанг.

— Не зная, не зная… — проплака Джари.

— Млъквай, Джари! — Локхарт се обърна към Мешанг. Лицето му беше бледо, беше вбесен. — Не зная къде е тя, но зная защо: ти си предизвикал насила развода и кълна се пред Всевишния, че ако пострада по някакъв начин, както и да е, ти ще платиш за това!

— Ти я изостави! — изфуча Мешанг. — Ти я изостави без стотинка, заряза я и си разведен, ти…

— Запомни, ще си платиш! И ако ми попречиш да вляза в този дом, когато се върна или когато тя се върне, в името на Бога, това също ще се стовари на твоята глава! — Локхарт тръгна към плъзгащите се врати, беше на ръба на лудостта.

— Къде отиваш? — попита бързо Зара.

— Не зная… аз… в университета. Може би е отишла да се присъедини към някой нов поход, въпреки че защо да бяга, за да го направи… — Локхарт не смееше да изрече онова, от което истински се ужасяваше, че нейният бунт е толкова краен, че мислите й са излезли от релсите и тя ще убие себе си — о, не самоубийство, но колко пъти в миналото бе казвала: „Никога не се тревожи за мен, Томи. Аз съм вярваща, винаги се опитвам да върша Божието дело и ако умра, вършейки Божието дело и с Божието име на уста, ще отида в рая.“

„Ами бъдещото ни дете? Една майка не би могла, не може… не може ли? Някоя като Шаразад?“

В стаята бе много тихо. Сякаш стоеше тук цяла вечност. После изведнъж цялата му същност се пренесе в нови води. Със странно ясен глас той изрече:

— Вие сте мои свидетели. Потвърждавам, че няма друг Бог, освен Бог и Мохамед е неговият пророк… Потвърждавам, че няма друг Бог, освен Бог и Мохамед е неговият пророк… — После за трети, последен път каза същото. Сега вече беше направено и той се успокои. Видя как всички бяха вперили поглед в него. Вцепенени.

Мешанг наруши мълчанието, вече не беше разгневен.

— Аллах-ул акбар! Добре дошъл. Но да кажеш Шахадата не е достатъчно, не стига.

— Зная. Но това е началото.

Гледаха как изчезва в нощта, всички бяха запленени от това, че са видели как е спасена една душа, един неверник се превръща в праведен. Толкова неочаквано. Всички бяха изпълнени с радост, с безкрайна радост.

— Бог е велик!

— Мешанг, това не променя ли всичко? — промърмори Зара.

— Да. И да, и не. Но сега той ще отиде в рая. Както Бог пожелае. — Изведнъж той се почувствува много уморен. Погледът му падна върху Джари и тя се разтрепери отново. — Джари — рече той със същото спокойствие, — ще бъдеш бита с камшик, докато не ми кажеш цялата истина, или ще отидеш в ада. Хайде, Зара, не бива да забравяме гостите си.

— Ами Шаразад?

— Да бъде Божията воля.

Близо до университета: 9,48 вечерта.

Шаразад излезе на главния път, където се събираха зелените и техните поддръжници. Хиляди. Огромното мнозинство бяха мъже. Всички въоръжени. Моллите ги командваха, призоваваха ги да спазват дисциплината, да не стрелят срещу левичарите, докато те не открият огън първи, да се опитат да ги разубедят от злото им: „Не забравяйте, че те са иранци, а не сатанински чужденци. Бог е велик… Бог е велик…“