Джеймс Клавел - Вихрушка

Зад него изтрака телекс. Той се спря за миг да погледа как излита „Конкорд“, възхищавайки се на силата му и ъгъла на издигане, после отново насочи поглед към Скрагър, като нарочно не забеляза малките фигурки, които се наведоха под роторите с шаблони и боя. Ногър Лейн, който по нареждане на Гавалан го беше предупредил неофициално какво става, въпреки че той отдавна знаеше, махаше на пожарната да се отдалечи. Скрагър се беше превил от едната страна и повръщаше, а другият — той предположи, че е вторият пилот, пикаеше с огромна струя. Останалите два хеликоптера кацнаха на площадките си. Бояджиите ги наобиколиха. Какво ли правеха?

— Добре — промърмори той. — Няма пожар, няма фасони, няма за какво да се смърди.

— Саид Синклер, може би трябва да прочетете този телекс.

— А? — Той погледна разсеяно към младежа, който се опитваше неловко да погледне с резервния бинокъл към хеликоптерите. Един поглед върху телекса бе достатъчен. — Мохамед, използвал ли си някога бинокъл наопаки? — попита той.

— Саид? — Младежът изглеждаше озадачен. Синклер взе бинокъла му, разфокусира го и му го върна обърнат наопаки.

— Насочи го към хеликоптерите и ми кажи какво виждаш?

На младия човек му бе необходимо известно време, за да попаднат хеликоптерите в полезрението му.

— Толкова са далече, че едва ги различавам.

— Интересно. Ето, седни на моя стол за малко. — Младежът се подчини, изпълнен с гордост. — Сега повикай „Конкорд“ и поискай доклад за местоположението им.

Останалите стажанти бяха изпълнени със завист, забравили всичко останало. Пръстите на Мохамед трепереха от вълнение, когато хвана предавателя.

— „Конкорд“, тук… тук кулата в Бахрейн, моля вашия доклад за местоположението.

— Кулата, 001 на 11300, качвам се на 20 000, скорост 2500 километра в час, курс 290, напускам района ви.

— Благодаря, „Конкорд“, приятен ден… о, обадете се на Багдад на 119,9, приятен ден! — завърши той, сияейки, и сега вече, в подходящия момент, Синклер вдигна телекса и се намръщи.

— Ирански хеликоптери? — Той подаде на младежа резервния бинокъл. — Виждаш ли тук някакви ирански хеликоптери?

Младежът разгледа много внимателно трите новопристигнали непознати машини и поклати глава.

— Не, саид, тези са британски, другите, които са тук, са на Шаргаз.

— Точно така. — Синклер все още бе намръщен. Беше забелязал, че Скрагър продължава да клечи на земята, Лейн и останалите стояха около него. Нещо не беше наред. — Мохамед, изпрати лекар и линейка при британските хеликоптери, на бегом. — После вдигна телефона и набра: — Господин Гавалан, птичките ви кацнаха и са в безопасност. Когато имате време, бихте ли се отбили до кулата? — Каза го по онзи особено безучастен, сдържан начин, който може да бъде разбран само от друг англичанин и означава „спешно“.

В офиса на С-Г.

— Ще дойда веднага, господин Синклер. Благодаря — отвърна Гавалан.

Скот забеляза изражението му.

— Пак ли неприятности, татко?

— Не зная. Извикайте ме, ако стане нещо. — Гавалан се спря на вратата. — По дяволите, забравих за Нюбъри. Обадете му се и разберете дали е на разположение днес следобед. Ще отида при него вкъщи, където и да е, уговорете каквото можете. Ако иска да знае какво става, кажете му само: „Засега шест от седем, един очакваме и двама предстои да тръгнат.“ — И забързано излезе, добавяйки на тръгване: — Чао, Мануела. Скот, потърси пак Чарли и открий къде, по дяволите, е отишъл.

— Окей.

Скот и Мануела останаха сами. Рамото го болеше и му пречеше все повече и повече. Бе забелязал, че тя е потисната.

— Дюбоа ще се появи, ще видиш — каза той. Искаше гласът му да прозвучи уверено и да скрие собствените му опасения, че са се изгубили. — А и нищо не може да убие стария Фоулър.

— О, надявам се, че е така — отвърна тя и едва не се разплака. Бе забелязала как съпругът й се олюля и до болка разбираше колко му е зле. Скоро трябваше да тръгва за болницата, а фарсито да върви по дяволите. — Чакането ме измъчва.

— Само още няколко часа, Мануела, още две птички и пет човека. После можем да празнуваме — каза Скот, надявайки се на чудо, и си помисли: „После напрежението ще отслабне и Стария отново ще се усмихва и ще живее хиляда години.“

„Господи, да се откажа от летенето? Обичам да летя и не искам работа на бюро. В Хонконг през част от годината ще бъде добре, но Линбар? Не мога да се справя с Линбар! Старият ще трябва да се занимае с него — иначе съм загубен…“

Старият, досаден въпрос изскочи в мислите му: какво щях да нравя, ако го нямаше Стария? Студена тръпка премина през тялото му. „Не ако, а когато, все някой ден ще се случи. Би могло да бъде всеки ден. Ето примерно Джордан, Толбът, или Дюк, или аз. Няколко милиметра разстояние и си мъртъв — или жив. Божията воля? Карма? Джос? Не зная и няма значение! Сигурен съм само, че откакто ме раниха, съм друг, целият ми живот е различен, увереността ми, че нищо не би могло да ме засегне, изчезна завинаги и на нейно място остана само една проклета леденостудена увереност, че съм съвсем смъртен. Боже Господи! Така ли става винаги? Чудя се дали и Дюк се чувствува по същия начин?“