Джеймс Клавел - Вихрушка

Мануела тихо остави подноса. Никой не я забеляза.

Старк говореше по телефона с Надземен контрол — обясняваше им какво трябва да се направи. Скот беше на СВЧ:

— Ще се погрижим за всичко, Скраг.

— Сиера Едно. Как вървят нещата? — попита Скрагър. — Вашите Делти и Кило?

Скот погледна към Гавалан. Гавалан се наведе напред и каза бавно:

— Делта Три е добре, Кило Две… Кило Две са още на място, в известен смисъл.

Високоговорителите мълчаха. На честотата на кулата се чуваше как английският диспечер дава разрешение на някакви пристигащи полети. Пращене на статично електричество.

— Потвърдете Делта Три. — Гласът на Скрагър бе променен.

— Потвърждавам Делта Три — отвърна Гавалан, все още шокиран от новините за Дюбоа и телекса в Бахрейн, за който Жан-Люк им съобщи по телефона преди няколко минути; очакваше всеки момент да избухнат в собствената им кула, а и в Кувейт. На Жан-Люк бе казал: „Морската спасителна команда? По-добре да дадем сигнал за бедствие.“

— Ние сме спасителната команда, Анди. Други няма. Шандор вече отлетя да го търси. Щом заредят, Руди и Поп също отиват — разработих им план за претърсване по сектори, след това ще се насочат право към Ал Шаргаз, както и Шандор. Не можем да се мотаем тук. Mon Dieu, не можеш да си представиш как ни се размина! Ако е на повърхността, ще го намерят — има сто пясъчни плитчини, където може да кацне.

— Няма ли да повлияе това на радиуса на полета им?

— Ще се оправят, Анди. Марк не е подал сигнал за бедствие, така че сигурно е станало внезапно или пък радиото му е отказало, или пък най-вероятно е кацнал някъде. Има цял куп добри възможности: би могъл да кацне на някоя сонда за гориво, ако е паднал в морето, би могъл да го прибере някой кораб — цял куп такива неща… Не забравяй, че радиомълчанието бе едно от най-важните неща. Не се притеснявай, mon cher ami.

— Много се притеснявам.

— Нещо за останалите?

— Още нищо…

„Още нищо“ — помисли си той и отвътре го заболя.

— Кой е Делта Четири? — Въпросът бе зададен от Вили.

— Френският ни приятел и Фоулър — отговори сухо Гавалан. Не знаеше кой би могъл да подслушва. — Пълен доклад, като кацнеш.

— Разбрано. — Пращене, след това: — Ед, как си?

— За чудо и приказ, Вили. Качвам се на триста, всичко е наред. Ей, Скраг, какви са ти курсът и височината?

— 142, на двеста, и ако си отвориш очите и погледнеш към два часа, ще ме видиш, защото аз те виждам.

За миг настъпи тишина.

— Скраг, пак успя!

Гавалан се изправи да се протегне и видя Мануела:

— Как е, мила?

Тя се усмихна колебливо и му предложи една бутилка.

— Заповядай. Заслужаваш една бира и едно извинение.

— Без извинения, никакви. Ти беше права. — Той я прегърна и отпи с удоволствие. — Божичко, колко е хубаво! Благодаря, Мануела.

— Ами аз, миличка? — попита Старк.

— От мен, Конроу Старк, ще получиш само вода и шамар, защото между ушите ти има само мускули. — Тя отвори бутилка минерална вода и му я подаде, но очите й бяха усмихнати и тя леко отпусна ръка върху него. Беше изпълнена с обич.

— Благодаря ти, мила — рече Старк, спокоен, че тя е тук, в безопасност, и другите са в безопасност, въпреки че Дюбоа и Фоулър още бяха в неизвестност и имаше още толкова много въпроси. Рамото и гърдите го боляха много и все повече му се гадеше, болката пулсираше в главата му. Доктор Нът му беше дал болкоуспокояващо и каза, че то щяло да го държи два часа: „Ще те държи до обед, Дюк, не повече, а може би и по-малко. По-добре да се прибереш като Пепеляшка по обяд, иначе ще ти стане много неприятно… Имам предвид, че може и да кръвнеш.“ Той погледна през рамото на Мануела към часовника: дванадесет и четири минути.

— Конроу, моля те, миличък, няма ли да си легнеш?

Погледът му се промени.

— Нека да е след четири минути? — рече той тихо. Тя се изчерви, после се засмя, заби леко нокти във врата му и измърка като котка.

— Говоря сериозно, мили, не мислиш ли…

— И аз говоря сериозно.

Вратата се отвори и влезе доктор Нът.

— Време е за лягане, Дюк! Кажи лека нощ като добро момче!

— Здрасти, докторе. — Старк послушно се надигна, първия път не успя, едва прикри неуспеха си и се изправи, проклинайки наум. — Скот, имаме ли уоки-токи или радио с честотите на кулата?

— Разбира се, разбира се, че имаме. — Скот бръкна в едно странично чекмедже и му подаде малкото радио. — Ще държим връзка. Имаш ли телефон до леглото?

— Да. До скоро, мила — не, добре съм, ти остани за всеки случай, може да говорят на фарси. Благодаря. — В този момент погледът му се спря на нещо през прозореца. — Ей, я вижте!