Джеймс Клавел - Вихрушка

— Не зная, приятелю — каза Шандор. — След като едва не се блъснахме в танкера, Руди ни махна да се насочваме насам самостоятелно. След това вече не видях никого. Минах на минимален разход, залепих се за вълните и се молех. Последните минути летях с празен резервоар. Предупредителните лампи светеха… ужас! Ами другите?

— Руди и Кели кацнаха на плажа Абу Сабх, Род Родригес ще се погрижи за тях. Все още нищо от Скраг, Вили или Воси, а Мак е още в Ковис.

— Божичко!

— Oui, заедно с Фреди и Том Локхарт, или поне бяха преди десет-петнадесет минути. — Жан-Люк се обърна към Матиас, който идваше към тях. — На канала на кулата ли си?

— Да, няма проблеми.

— Матиас Деларне — Шандор. Джонсън, нашият механик.

Поздравиха се и си стиснаха ръце.

— Как пътувахте. Merde, по-добре не ми казвайте. — В същия момент Матиас видя приближаващата кола. — Неприятности — предупреди той.

— Остани в кабината, Шандор — нареди Жан-Люк. — Джонсън, върни се вътре.

Колата бе с надпис „служебна“ и спря на двадесетина метра успоредно на хеликоптера. От нея слязоха двама бахрейнци — униформен капитан от Имиграционната служба и офицер от кулата. Офицерът беше с широк развят бял дишдаш и покривало на главата, закрепено с усукано черно въже. Матиас отиде да ги посрещне.

— Добро утро, Саид Юсуф, Саид Бин Ахмед. Това е капитан Сесон.

— Добро утро — отвърнаха любезно и двамата и продължиха да оглеждат хеликоптера. — А пилота?

— Капитан Петрофи. Господин Джонсън, механикът, е в кабината. — На Жан-Люк му призля. Новата боя блестеше на слънцето, а старата — не, и от двата ъгъла в долната част на буквата I се бяха проточили черни струйки. Изчака неизбежната забележка, последвана от неизбежния въпрос:

— Кой е последният отправен пункт?

— Басра, Ирак — отговори безгрижно той. Това беше най-близкото възможно място. Беше толкова лесно обаче да се провери там, а и не беше необходимо — само да минат пет метра напред и да прокарат пръст по новата боя, щяха да открият отдолу старите букви. Матиас бе не по-малко смутен. „Лесно му е на Жан-Люк — помисли си той. — Не живее тук, не му се налага да работи тук.“

— Колко време ще остане G-HXXI, капитане? — попита офицерът от Имиграционната служба. Беше гладко обръснат, с тъжни очи.

Жан-Люк и Матиас изпъшкаха вътрешно, като чуха как натърти върху буквите.

— Трябва да замине веднага за Ал Шаргаз, саид — отговори Матиас, — за Ал Шаргаз, веднага, веднага щом зареди. Също и останалите, които, ъ-ъ, свършиха горивото.

— Много лошо са планирали, за да останат без гориво — въздъхна Бин Ахмед. — Къде им е задължителният резерв за тридесет минути?

— Ами, ъ-ъ, предполагам поради насрещния вятър, саид.

— Днес е силен, вярно. — Бин Ахмед погледна към залива, видимостта беше около миля. — Един 212 тук, два на плажа ни и четвъртият… четвъртият някъде там. — Тъмните очи отново се спряха на Жан-Люк. — Може би пилотът се е върнал обратно… в отправния пункт?

Жан-Люк се усмихна с най-очарователната си усмивка:

— Не зная, саид Бин Ахмед — отвърна внимателно той. Искаше да свършат с играта на котка и мишка, да заредят и да полетят за половин час назад, за да го потърсят.

Двамата бахрейнци погледнаха отново хеликоптера. Роторът вече бе спрял. Перките трепереха леко от вятъра. Бин Ахмед извади небрежно един телекс.

— Току-що получихме това от Техеран, Матиас, за някакви изчезнали хеликоптери — каза той любезно. — От Въздушния контрол на Иран. Пише: „Моля, следете за наши хеликоптери, които бяха изнесени незаконно от Бандар-е Делам. Моля, задръжте ги, арестувайте лицата на борда, информирайте най-близкото ни посолство, което ще уреди незабавното депортиране на престъпниците и репатрирането на нашето оборудване.“ — Той се усмихна отново и му го подаде. — Любопитно, а?

— Много — отговори Матиас. Прочете го, опули се и го върна.

— Капитан Сесон, били ли сте в Иран?

— Да, бил съм.

— Ужасно е. Толкова много смърт, целият този смут, всички тези убийства. Мюсюлмани убиват мюсюлмани. Персия винаги е била различна, създаваща неприятности за другите, които живеят в Залива. Нарича нашия залив Персийски, като че ли ние, от тази страна, не съществуваме — каза сухо Бин Ахмед. — А нима шахът не заяви, че нашият остров е ирански само защото преди три века персийците са ни завладели за няколко години, нас, които винаги сме били независими?

— Да, но той, ъ-ъ, той се отказа от претенциите си.

— А, да, да, така е — и окупира нефтените острови Тумс и Абу Муса. Персийските управници са много хегемонистични, много особени, които и да са, откъдето и да идват. Светотатство е моллите и аятоласите да стоят между човек и Бога. Нали?