Джеймс Клавел - Вихрушка

Гавалан благоразумно смени тактиката.

— Защо просто не ми каза, че ще отидеш, вместо да се измъкваш по такъв начин? Щях да се тревожа до смърт, като разберях, че те няма.

— Ако те бях питала, щеше да ме принудиш да остана. Помолих Мануела да ти каже по-късно кога ще излетя, името на хотела и телефонния номер. Но се радвам, че си тук, Анди. Можеш да ме изпратиш, мразя да се изпращам сама — о, много добре разбираш какво имам предвид!

Той забеляза колко е бледа.

— Добре ли си, Джени?

— О, да. Аз просто… е, просто трябва да ида там, трябва да ида, не мога да стоя тук, а и нали част от всичко това беше моя идея, аз също нося отговорност и не искам нищо, нищо да се провали.

— Няма да се провали — увери я Гавалан и двамата чукнаха на дървената седалка. После той я хвана под ръка. — Всичко ще бъде наред. Слушай, има една добра новина. — Той й каза за Ерики.

— О, това е чудесно. Хаким хан? — Джени се порови в паметта си. — Това не беше ли братът на Азадех, онзи, който живееше в… сети се де, аз забравих… някакво място близо до Турция. Не се ли казваше Хаким?

— Тогава може би телексът е бил верен и „Хаким хан“ не е случайно. Това е великолепно за тях.

— Да. Разправяха, че баща им бил ужасен старец. — Тя вдигна поглед към него. — Решил ли си вече? Ако е утре?

— Не, все още не, не окончателно.

— Ами времето?

Той й каза.

— То няма да бъде решаващото — каквото и да е — каза тя.

— Бих искал Мак да е тук. Той би решил най-мъдро в ситуация като тази — въздъхна Гавалан.

— Не по-мъдро от теб, Анди. — Говорителят повика пътниците за полет 52 и те погледнаха към таблото за заминаващите. Станаха.

— Не мога да ти гарантирам, но при тези условия Мак би решил да го направи утре.

— А? Откъде знаеш?

— Познавам Дънкан. Довиждане, скъпи Анди. — Тя бързо го целуна и не погледна назад.

Той изчака, докато тя не се изгуби от погледа му. После дълбоко замислен излезе навън, без да забележи Глен Уесон, който стоеше до щанда за вестници и прибираше писалката си.

Ал Шаргаз — хотел „Оазис“: 5,37 сутринта.

Гавалан стоеше до прозореца, вече облечен. Беше още тъмно, само на изток небето започваше да просветлява. На половин миля от него откъм брега се носеше мъгла на парцали и изчезваше бързо към пустинята. Небето беше зловещо безоблачно на изток, но наблизо бавно се трупаха облаци. От прозореца се виждаше по-голямата част от летището. Светлините на пистата бяха запалени, един малък реактивен самолет вече рулираше за излитане, а вятърът, обърнал се от юг, носеше миризмата на керосин. На вратата се почука.

— Влез! А, добро утро, Жан-Люк, добро утро, Чарли.

— Добро утро, Анди. Трябва да тръгваме, ако искаме да хванем нашия полет — каза Петикин, като нервно сливаше думите. Той летеше до Кувейт, Жан-Люк — до Бахрейн.

— Къде е Родригес?

— Чака долу.

— Тогава най-добре тръгвайте. — Гавалан беше доволен от спокойния си глас. Петикин се зарадва, Жан-Люк промърмори: „Merde“. — С твое позволение, Чарли, предлагам да натиснем копчето в седем нула нула по плана — ако някоя от базите не дръпне щепсела преди това. В такъв случай ще опитаме утре пак. Съгласни ли сте?

— Съгласни. Някой да се е обаждал?

— Още не.

— Е, излитаме в широката синева. — Петикин едва сдържаше вълнението си. — Хайде, Жан-Люк!

Веждите на Жан-Люк скочиха нагоре.

— Mon Dieu, настъпи часът на скаутите! — рече той и се запъти към вратата. — Анди, новините за Ерики са чудесни, но как ще се измъкне?

— Не зная. Първото, което ще направя, е да се видя с Нюбъри в консулския отдел и да се опитам да му изпратя съобщение да се измъква през Турция. И двамата ми се обадете, щом кацнете. След шест часа ще бъда в офиса. До скоро.

Затвори вратата след тях. Системата беше задействана. Освен ако някоя от базите не отменеше операцията.

Ленгех: 5,49 сутринта.

Слабата утринна светлина едва проникваше през облаците. Облечен в шлифер, Скрагър вървеше бавно през ръмящия дъжд и локвите към кухнята, в която светеше единствената светлина в базата. Вятърът се мъчеше да му отнесе фуражката, хвърляше в лицето му ситни капчици.

За негова изненада Вили вече беше в кухнята, седеше до печката и пиеше кафе.

— Добро утро, Скраг. Кафе? Тъкмо го направих. — Той посочи с глава към ъгъла.

Един от Зелените ленти се беше свил на пода и спеше дълбоко до топлата печка. Скрагър кимна и съблече шлифера.